автор: veronikas

Затварям си очите.
Нямам друго,
с което да се взирам в тъмнината.
Сърцето крие своите представи
за светло и дълбоко. За нещата.
И всичко неизречено будува
отвъд възможностите на гласа ми.
По тъмните пътеки има много
причини да покълне щастие.

Затварям си очите.
Всичко чисто
е някъде далече и високо.
Небето има право да е синьо.
Да лъже, че докосва върховете.
По миглите ми, само вятър
се спира, но остава кратко.
Сезоните приличат на доверие
което се е пръснало на капки.

Затварям си очите.
Много щастие
по бузите ми вече се изтече.
Животът непременно ще залезе.
И непременно след това ще бъде вечен.
Това, което искам пак да видя
е пъстра пролет с шал от вятър.
Така от мислите ми тръгват
желания да споделям светлината.

Целувай ме. В сегашно време.
Сърцето ми записва всеки спомен.
Очите си затварям. Нямам думи...

А устните ми искат да говарят...