в високото му светят имената им
Навярно съм замлъкнал по-дълбоко.
Излишната камбана - без език.
Навярно са завързани посоките
във възел от внезапен тъмен вик.
От камъни години премълчавано
се трупа сипей и при дъжд е свлачище...
Повлякло страх и смисъл, и старание
да се избегне мрака, да изпращам
Единствено красиви бели жерави,
и да не стъпвам вече във жаравата
на думите така потребни. Мерени!
Навярно съм замлъкнал от коравост...
Закоравял с онова коварство на света ни,
във който видимото се обича и въздига.
Навярно не ми трябват ризи-думи
да облека невидимото. Там сърцето стига.