автор: rumenaradeva

Този дъжд сякаш няма край. Води мислите ми в желаната посока. И сякаш с капките си пише нишката на моето ОСТАВАЩО живеене. Така съм уморена…
Мобилният телефон наруши мислите ми с мелодията си.
- Ехооо… каза Той от другата страна. Самата дума ”ехо” нямаше никакъв личен смисъл, но Той влагаше особено отношение, едно нежно чувство, една интимна закачка. Всичко това персонифицираше неговото обръщение. Специално и единствено за мен.
- Какво правиш в тази дъждовна утрин? - попита Той. Усмихнах се лекичко, защото този глас… този негов глас... беше нежен, сякаш идваше от дълбините на душата му. Сякаш пееше песен, чиито думи чувах само Аз. „Тези стълби нямат край… кулата е дяволски висока. Но пък стръмните и хладни стъпала водят в най-желаната посока”. Мисля, че това чувах, макар Той да ме питаше за времето и дъжда. „Най-желаната посока” може да звучи нескромно, но мисля,че това съм Аз!
- Добро утро отвърнах му с усмивка! Питаш ме какво правя ли?
- Да! Нежно отвърна Той.
- Слушам музика, текста е..., уникален!
- И, как се казва тази песен?
- Осемте луни.
- Не съм я слушал, ще ми зачетеш ли малко от текста.
- Текста? - повторих думите му Аз. Ще те забавя с четенето и ти ще закъснееш.
- Не бързам за никъде и без това вече закъснях…Чети ми!
- Добре! Шумно е около теб, но се надявам, че ме чуваш.
(Четях….)


„И ето пак - Луната ме повежда по тайните пътеки на нощта. Облича тялото ми в скромната си нежност
и сребърни нюанси на тъга.
По стъпките ми - паднали звезди,
цъфтят като глухарчета в полето.
Аз нося приказки и много тишини.
И много обич скрити във сърцето ми.
И искам да останеш с мен на този бряг,
където свършва времето и грейва светлината.
За малко само.Чак до сутринта.
А после ако искаш - ставай Вятър.

Но дотогава двете ми ръце

ще търсят твоите и дълго ще разказват
за някакви далечни светове.
За сънища и истини. А ти ще пазиш
очите ми от лошите сълзи.
И устните ми. От горчиво.
В такива нощи с теб ми се мълчи.
В такива нощи, знам, не се заспива.

И двамата на този таен бряг
ще си ловим вълшебство и копнежи.
Над нас ще бди една добра Луна

и ще ни крие в тънката си сянка.“
- Да ти чета ли още?
- Трябваше сега да съм вкъщи завит с мекото си одеалце седнал в люлеещия се стол, намалил звука на телевизора и потънал в тези думи и гласа ти. Но вместо това сега съм се скрил под короната на едно дърво. Вали..., но до мен достигат само пръските от дъжда и думите ти, затова чети!

„Кажи, че идваш подир мен.

Кажи, че стъпките ти ме намират.
Кажи, че някога ще спрем
един до друг по-мъдри и красиви.
Кажи, че цялото небе тогава
за нас ще нарисува звездопад.
Така ти вярвам…
Толкова ти вярвам..
и сгушена до твой те рамена
Разказвам приказки, които си припомням..
и искам тази нощ да е без край.

Ти скриваш най-потайната въздишка
в извивките на топлата ми длан.
И никой не продумва нито дума.
В такива нощи само се мълчи.
Такива нощи сбъдват всяко чудо,
така че… затвори очи…“ *
Какви… думи тихо казах Аз, когато приключих с четенето. А Той отвърна – Що е време... то е пред нас! Не бива да прахосваме времето и да мерим с него. Важна е степентта на чувствата ни, тя ще бъде съдник на времето. В този миг някак не се съгласих с него, но замълчах. Защо ли!? Защото Той беше ”Кулата докосваща мечтите”

Пътувах в слънчево време. Пътувах и мислех заслушана в музиката. Леонард Коен изливаше думите си през уредбата на колата ми. Беше ми спокойно. Моите ”сто” години празнота отминаваха. И сега пътувах... сякаш към някакъв нов живот. Макар и малко закъснял той идваше за да ме прегърне и изтрие сълзите ми. Беше странно. Само преди близо два месеца не осъзнавах фалша на битието, в което дишах. Дишах без да си поемам въздух как ставаше, не знам! Деветнадесет години живот не се разказваха за деветнадесет минути. Деветнадесет години самота не се оплакваха за ден. Но деветнадесет години надежда се убиваха с един замах. С думи по-страшни от кинжал, които се забиват право в сърцето и то спира да тупти за по-малко от деветнадесет секунди. Истина хвърлена в едно нищо неподозиращо лице. Това беше моето лице. Истина, която накара дори душата ми да побегне. Уплашена от истина се скри под дясното ми ребро и дълго притаила дъх не помръдваше. Само поглеждаше към сърцето ми, което се пръсна в миг на хиляди парченца. И сякаш за минути спря. После се огледа в лунната пътека на нощта събра се и с силен глас извика - Искам още да туптя!!! Хей…, душа, излез от там, стига си се крила! Трябваше ми време за да разбера, да проумея, за да простя, за да заживея отново за, да разбера, че прошката се дава лесно. Но как да простя на себе си тези години празнота. Това беше въпросът, който сега докато пътувах към морския град към дома си, който се бе превърнал в пристанище на мисли, сълзи и отхвърлени мигове, си задавах. Има ли истини, които те убиват? Има ли истини, които те правят свободен? И, ето… душата ми сега си заговори: - „Ние със сърцето ти избрахме свободата. Следвай ни дете! Довери ни се! Ние ще те водим! Усети този танц каза Тя, ето… усмихни се и танцувай с нас! През сълзите, които падаха една след друга по лицето ми казах им на глас: Добре!”
И в този миг телефонът ми мобилния отново звънна. Един мъжки глас нежен, обещаващ надежда ми заговори, че ме чака от дълго време да се върна. Сякаш тапата, която бе запушила въздухът ми изхвърча… и аз ускорих скоростта. Автомобилът ми излетя. Ограниченията, които виждах по пътя се превърнаха в смехотворни табели, знаци определящи мен като новият нарушителят на правилата. Човекът, АЗ покрил сърцето си с тънкия воал на тъгата,захвърли в забрава деветнадесет години самота. Деветнадесет години излетяха като миг и душата ми затвори вратата. И онези.., безобразно чужди пороци останаха сами пред нея. Защото кой в този шибан живот харесваше и обичаше истинските хора? Кой? Не знам! Сигурно никой! Това бе първият въпрос, който са зададох в ОСТАВАЩОТО време пред мен. Защо ли нямаше сродни души до сега по този мой път? Може би само Николай Василевич Гогол би ме разбрал сега, ако ме гледаше от горе. Светът около мен бе пълен с мъртви души. Нима и той не бе осъзнал това преди толкова години. В оня буржоазен свят, от който хлебарките облечени в натруфени пандели и дрехи, окъпани в скъпи помади не изпълзяваха от всяка дупка. Нима Той не бе разбрал още тогава, че единствената жива душа, бие във сърцето му. Но след всеки удар умираше по малко защото светът около него виеше от мъртви души. Също както виеше моята и се криеше уплашена зад дясното ми ребро. Не, не, за Бога, не си мислете, че се опитвам да се сравня с тази единица мярка за величие - писателят, дори не бих посмяла да си помечтая!
Човекът, който седеше под онова дърво в дъжда и слушаше гласа ми, докато му четях думите на песента, ме очакваше в началото на града, моят любим морски град. Един ден когато преди години дойдох в този град, един млад мъж ме попита: - Какво ви води във Варна, бизнеса или любовта? А, аз му отвърнах ... мечтата! Така морската столица се превърна в града на моите мечти. Той човекът, който сега ме очакваше „уж”служебно беше режисьор. А аз бях неговия сценарист. Бяхме от ония хора, които сякаш стояха пред буйна река. Гледаха се от различни брегове и се чудеха… ако вляза в тази река дали ще мога да я преплувам или ще потъна? Ще ми стигне ли времето до другия бряг? Това си мислехме докато разглеждахме моя сценарий заедно близо един до друг. На един дъх разстояние. Бях несигурна докато Той коментираше пред мен написаното ми. Улавях нотка на някаква мъдрост в тази моя несигурност. Имаше дори някаква истина, в тази моя запечатана в листите измислицата. Животът ме постави в една малко болезнена поза наречена шпагат. Не знаех как да се събера и откъде да започна отново. Но някак сега усещах, че този режисьор ще ми подаде и двете си ръце, за да се изправя. Беше за мен като светкавица просветнала в небето, а думите му сякаш морзов сигнал за събуждане. Душата ми си тананикаше нещо, свела глава, тя танцуваше на сърцето. Чувах музиката им... беше нежна и красива. Музика, която сега ме кара да се усмихвам и да вярвам, че понякога след дъжда изгрява дъга. Заветна дъга.
Прибрах се у дома..., цветята отново ме очакваха живи, разцъфнали още още по-прекрасни от преди. Легнах в моето легло и за първи път усетих тишината. Тя царуваше навсякъде около мен. Дори палавите ми съседи спяха нощ след нощ, пропускащи звездите…! Той-режисьорът ми звънна, каза ми - „Излез и погледни навън в тази нощ има пълна луна и лунна пътека”. Изтичах до терасата. Отместих тежките винено-червени завеси и прекрачих прага. Студеният вятър целуна лицето ми. Погледнах към морето и извиках в телефонния апарат:
- „Винаги съм мечтала един ден да премина с лодка по тази лунна пътека!” Той от другата страна тихо ми прошепна:
-Аз също, хайде… сега заспивай! Въртях се в голямо легло и едно едничкото изречение, сега се търкаляше като колело на каруца в главата ми: -„Бог да благослови съвременните комуникации”! Или греших... не си ли шепнех друго, сгушена в пухената завивка на леглото си:
Стани небе и влез във мен
и в сянка твоя ме превръщай,
защото много дълго все ми се мълчи.
И като струна на китара,
дните ми във ре-минор ехтяха.
Оглушах от чуждите лъжи!
Но стига вече,уморих се..!
Стани небе и влез във мен
И в сянка твоя ме превръщай
Идват нощи, наши нощи,
само във минор!


(началните стихове на разказа са взети от интернет-произведение»Осемте луни 2 »)