Като страшна приказка, която плаши децата...
(Но без която децата не биха пораснали...)
При извора, отдето тръгва реката,
на колене пред думите пълзиш.
Думи...
Загледани,
Залутани
по дъното
на извора...!
Очите на тъгата са зелени,
пречупени клони
привели глави до земята
не...от мокрия сняг... -
от навятите, празните думи.
Ще седнеш ли до мен се питам,
да чуеш моя глас грижовен?
Друга твоя скръб
навярно ще спести.
Поне от милост при тебе пусни ме!
Само тази нощ ме приюти,
чуй ме...и...прости!