автор: gringo

Двадесет и шеста глава

Пръча едва не сгази една бабичка, докато се опитваше да паркира пред входа на кооперацията, в която на четвъртия етаж живееше Мариана. Задушаваше се от гняв.
Чувстваше се предаден, омърсен в най-интимното и съкровеното, бе получил нож в гърба най-неочаквано. Никакви самоуспокоения от рода на „Това е долна лъжа” или „ Някой ми има зъб и иска да ме скара с племенника ми!”, можеха да го накарат да се успокои. Мисълта за Теди напълни вената на челото му с кръв и тя запулсира. Лицето му почервеня, започна да диша учестено. Остана за секунди с ръце на волана, докато се се вземе в ръце. Но успокоението не идваше. В представата му изникна стройният тъмнорус младеж и като си припомни си с какви очи го гледаше сервитьорката с буйните къдрави коси от заведението зад библиотеката, сърцето му мъчително се сви. „Ако го е направил… Само да го е направил… Но с него после ще се разправям, после… сега да се оправя стая малка проститутка, дето е решила да ме прави на маймуна! Мен, дето и премиера ми има страх!” Панайот Петръчки, маститият депутат и председател на партия, продължаваше да седи в беемвето, паркирано на десет метра от дома на момичето, което искаше да направи своя жена, едрите му лапи стискаха волана, а погледът му бе втренчен в задното стъкло на спрялото пред него „Рено”, но не него виждаше в този момент шкембестият едър мъж, облечен в бежов летен костюм. С ужас той виждаше две преплетени млади тела, две малки мургави ръце, любовно обвили момчешки врат и потните му длани все по-силно и ожесточено стискаха в нищо непровинилото се кормило. Седя в колата петнайсет минути, преди да излезе и да се устреми към входа на кооперацията, твърдо решил да разбере истината, защото, ако продължеше да се самоизмъчва, щеше да се пръсне… „Малката кучка! Ако е има нещо между двамата, тя го е започнала! Мръсни жени! Какво ли не направих за нея! Все се оплакват, че мъжете им не струват, че не носят пари в къщи, че са мързеливи и не се грижат за семействата си, а когато ги глезиш и ги осигуриш, когато започнеш да задоволяваш всяка тяхна прищявка, ти изневеряват с най-близкия ти приятел!... Или с водопроводчика! Все тая! Всичките са една стока, един ги е правил всичките!... Мръсници, пачаври!” - клеймеше цялото женско племе и стискаше пестници Пръча, докато асансьорът се издигаше към четвъртия етаж. „Затова ми заяви, че къса с мене, заради оня сополивко, дето всичко му дадох, дето от затвора го спасих, дето… дето… за син го имах….”
Асансьорът спря, вратите се плъзнаха настрани и депутатът се озова пред апартамента на Мимето. Хич и не мислеше да подпитва, да се бави и да и дава възможност да се окопити. Знаеше, че щом я види, ще разбере истината. И макар че някъде дълбоко в себе си таеше рехава надежда, че всичко ще се окаже клевета, един друг глас, гласът на неговата мъжка интуиция, му нашепваше, че всичко е истина и че най-добре е да се примири. „Да се примиря! Да ги оставя да се гаврят с мен, дето водя партия с един милион членове и дето ми се чува думата в цялата страна! Никога! Ни-ко-га! Ще си получат заслуженото! Ще ги смачкам като дървеници ей с тия две ръце, с които съм ги хранил!” Дебелият му показалец натисна звънеца и след малко на вратата се отвори. На прага стоеше Мариана, още по-привлекателна в прокъсаните си дънки и памучна фланелка, и изплашено го гледаше. Пръча безцеремонно я бутна навътре в антрето, заключи вратата, сграбчи мургавото и вратле с грамадната си лапа и я поведе към кухничката.
- Сядяй! - процеди през зъби и когато тя покорно седна, взе друг стол, но не седна на него, а само го сграбчи за облегалката, обърна го и се приведе над момичето. Дишаше тежко, гласът му зазвуча хрипливо и малко възглухо, когато започна да говори. Без сам да знае защо, не я попита дали с племенника му са любовници, а започна да и говори съвсем друго.
- Кажи ми, Марианче, защо ми затвори телефона? Какво толкова те обидих, та ми се разкрещя така? Може би настина грубо се изразих за оная, Кристина, но трябва да знаеш, че за нея наистина се разправят неприятни неща.
Пръча слушаше кроткия си глас и се отвращаваше от себе си. „Какво падение! Да се обяснява на едно момиченце! Позор!” Но семейната картина, която се бе загнездила в съзнанието му, го бе така обсебила, че той предприе отчаян ход - реши, че ако предложи на Мимето да стане негова жена и тя се съгласи, да приеме, че са го излъгали и че и тя, и племенникът му, са невинни. Едновременно говореше на глас, а наум оправдаваше завъртането си на сто и осемдесет градуса.
- Съжалявам, че ти се развиках. Може пък да са неверни слуховете за приятелката ти… Какво ли не говорят хората…. Но нека забравим дребното недоразумение между нас…
- Недоразумение ли! - Мимето се бе вдървила от страх на стола, но като започна да вниква в думите на Пръча, осъзна, че той бе си наумил да игнорира скарването и да не приема на сериозно заявеното от нея по телефона скъсване. По-лошо от това не можеше и да бъде. Предпочиташе да и се разкрещи, да я набие дори - и така да и даде още поводи да бъде непреклонна и да го отхвърли окончателно. Също си даде сметка, че Петръчки изобщо не мисли да я оставя и че положението става все по-объркано.
- Ти, Марианче, изобщо не ме слушаш! Отнесла си се не знам къде, но те моля да се съсредоточиш, защото искам да ти кажа нещо важно, нещо, което ще промени всичко и ще ни даде спокойствие и перспектива…
„Перспектива?! Спокойствие?! Жалък дъртак!” - Мимето погледна с нескривана омраза и погнуса към разлигавилия се самец и страхът и от него се изпари. Добре, че кандидат-женихът бе сгънал едрото си тяло и с усилие ровеше във вътрешния джоб на бежовото сако, по чиито подмишници се бяха очертали големи тъмни петна от пот, та не можа да види изражението на девойката. „И как само вони! Ужас! Как съм могла да спя с него! Да ме докосва!” Втренчила невиждащи очи в сивата четина по тила на коленичилия пред нея огромен потен мъж, Мариана, обхваната от отвращение към себе си и дива ненавист към доскорошния си благодетел и любовник, не чуваше какво и говори.
- …..и ти предлагам да станеш моя жена! - долови и осмисли последните думи от брачното предложение на Пръча, който изглеждаше смехотворно в краката на дребното хубаво момиче. В протегнатата си десница, върху отворената му месеста длан блестеше изящен пръстен с малък камък в златен обков. Въпреки че Мариана вече предугаждаше накъде отива работата, в мига, в който видя протегнатата ръка с пръстенчето към нея, тя не издържа, изпадна в нервна криза и започна неистово да се смее. Пръча я гледаше ошашавен и потресен. Красавицата стана от стола и без да откъсва поглед от Звяра, се плъзна към вратата, хвана я за дръжката и я отвори широко:
- Вън! Вън, животно такова! Не мога да те гледам, не мога да те понасям, не искам повече никога да те виждам! За нищо на света няма да се оженя за тебе и съжалявам за всяка изгубена минута с теб!...
Пръча постепенно започна да проумява думите и. Очите му се изцъклиха страшно, вената запулсира отново, месестото му лице с потни увиснали бузи се наля с кръв. Осъзна, че бе изгубил завинаги контрол върху девойката, която беше до вчера като памук в ръцете му. На пух и
прах се разбиха мечтите му за семейно щастие. Уязвен жестоко в мъжкото си достойнство и непопадал досега с в такава унизителна за себе си ситуация, той направо обезумя. Стоеше още на колене с протегната ръка като някой просяк пред момичето, което го гонеше от дома си. Тъмна пелена падна пред очите му, мозъкът му отказа да съобразява, главата го заболя страшно и той усети, че всеки момент може да загуби съзнание.
- Не-е-е-е! Не-е-е-е! - изрева Пръча и рязко се изправи. „ Не и преди да те смачкам, мръсна малка курвичке, не и преди да те видя как се гърчиш в ръцете ми, не и докато...” - кънтеше накъсан монолог в размътеното му съзнание. Захвърли пръстена в краката на продължаващата да се смее безумно девойка, която явно не си даваше сметка какво я очаква и едва когато дебелите му пръсти се сключиха в железен хват, затягащ се все повече и повече около мургавото и вратле и очите и започнаха да изскачат от орбитите си, разбра, че е обречена. Обезумелият мъж прикова към отворената врата на кухничката с цялата тежест на едрото си тяло невярната си любовница и продължи да стиска озверен шията и, докато тя изгуби съзнание. В един момент, осъзнал, че момичето не се съпротивлява и се отпуска, той се стресна и отслаби хватката около врата и. Допря ухо но гърдите и. Още бе жива. Тогава я подхвана, отнесе я в другата стая и я хвърли грубо на все още неоправеното легло с омачкани бели сатенени чаршафи. „Дали снощи са се въргаляли тука?!”- прониза остро болка лудо блъскащото в гърдите му сърце при вида на чаршафите. Внезапно го стресна мелодията на рок парче - това беше джиесемът му. Застина объркан, стоя миг-два така, после го извади от джоба на панталона и погледна дисплея му. „Я-а-а-а, Боев!” Я да видя какво ще ми каже кучият му син!...”- и той го допря до ухото си, без да сваля поглед от проснатото на леглото Миме, което, все още в безсъзнание, едва дишаше.
- Казвай, Боев! Успя ли?
- И още как! Сега топката е в твоето поле. Решавай къде да се видим. Да носиш петдесет хиляди лева!
- Не се изхвърляй! Трийсет хиляди и нито лев повече! Благодарен съм ти за услугата, ценя качествата ти, ама бъди реалист! - сякаш грамада с камъни се стовари от плещите на депутата Петръчки, като чу, че проблемът с парите е решен. „И все пак няма да се оставя оня дългуч да ме изнудва! Вярно, справи се за нула време, просто невероятно, но все пак петдесет хиляди са му малко множко!”- не спираше да разсъждава Пръча, който, превключеше ли на тема „пари”, забравяше всичко друго. Докато разговаряше с Боев, той не откъсваше поглед от Мимето. Пренасочването на мисълта му в момент, когато щеше да извърши непоправимото в яростта си, се оказа спасително за него. Вече не гореше от желание да убие Мимето. Мисълта, че е спасен, че не трябва да се унижава пред разни педали и да трепере за живота си, го накара да види увлечението си по Мариана в нова светилина. Беше изведнъж изтрезнял, беше отново намерил себе си, беше отново предишният Пръч, мачкащ всичко и всички, озовали се на пътя му. „Боже, какъв глупак съм бил! Дърт сантиментален глупак, който щеше да се затрие заради тоя боклук. Майната и! Та нали и да се бях измъкнал, без да ме забележат, първо мен щяха да заподозрат. Ами гласът по телефона?!... Ами разпечатките?!... А отпечатъците?!...”
- Нека да е твойта! - чу се гласът на генерала. - Но кажи къде ще направим трампата.
- След един час в Борисовата градина, ще се разхождам по алеята близо до Паметника на Съветката армия. Като ме видиш, ще тръгнеш на известно разстояние след мен. Увери се преди това да нямаш опашка. На такова място на никой няма да му дойде на акъла, че някой ще носи два милиона лева. В подходящ момент ще направим размяната. И забравяме!
- Вече забравих! - отговори Боев и допълни. - И още нещо. Никой не знае. Оправих се сам. Така че не се поддавай на провокации и знай, че можеш да спиш вече спокойно. Поне що се отнася до тази история!…
- Не ме мисли! Общото свършихме, след час си оправяме сметките и после всеки сам да оправя собствените си бакии…
- О, кей! След час при паметника!- чу се гласът на Боев и връзката прекъсна.
„Добре, генералче, много добре, - говореше си наум депутатът, - едно по едно… Време имам. Я за последно да видя малката гадинка дали ще оживее…” Той пак я погледна, заслуша се и установи, че диша вече по-равномерно. „Всеки момент ще дойде в съзнание. По-добре да вдигам чукалата, докато не е започнала пак с приказките си, че току-виж - отново ме хванали братята! Размина и се, размина му се на курвенцето - ама и на мене ми се размина. Какво само щях да си причиня! Но ще си го получи... Ех, Боев, Боев – навреме се обади, генералче, Господ здраве да ти дава, (ама аз пари повече няма да ти дам) иначе…” - Пръча отново хвърли пълен с омраза поглед към Мимето. „А тая, а тая!... Да не ми е името Панайот Петръчки, ако само след месец тая пачавра не я наглася на магистралата и за сводник ще и уредя най-големия мръсник!... А се чудех на тия, дето пребиват жени от ревност… Но както и да е… да бягам до нас за трийсетте хиляди и да свършвам вече, да свършвам, с… всичко досега… Стига вече… стига ми… да приключвам…
Пръча за последен път погледна към вече бившата си любовница и въздъхна - „Както приключих с тази история тук!” И все още с горчив вкус в устата и с гадно чувство в душата си, се забърза към асансьора. Не се страхуваше, че Мариана може да подаде жалба за побой. „Ще е щастлива и свещи в църквата ще пали даже, защото остана жива! А си беше справедливо да пукне, пачаврата му с пачавра лъжлива! Петръчки отново усети, че кръвното му започна да се вдига и нещо в главата му забуча.Беше вече в асансьора, който се движеше надолу към партера. Подпря се на стената му. „Май нещо ми е лошо. Не сега, само не сега!...” Внезапна остра болка прониза сърцето му, той изгуби съзнание и се срути на асансьорната площадка.
Когато вратите на асансьора се отвориха, чакащата да влезе в него възрастна жена видя свития на пода неподвижен едър мъж. Дежурният лекар, слязъл от пристигналата след петнайсет минути линейка, само установи настъпилата смърт на депутата от Четиридесет и първото Народно събрание и председател на партията „Благоденствие за България” Панайот Петръчки, известен на целия народ като „Пръча”.
Наднорменото му тегло, както и преживените силни вълнения напоследък бяха предизвикали масирания инфаркт, оказал се причина за скоропостижната му кончина - това бе установено по време на аутопсията.

Следва...