автор: gringo

Двадесет и пета глава.

Когато майор Петров се прибра в тристайния си панелен апартамент в кв. „Надежда”, с облекчение установи, че жена му не се бе прибрала от работа, а дъщеря му, която учеше втора смяна,бе още на училище.
Понеже бе казал на Боев да дойде след час в дома му, се надяваше да свършат, преди съпругата му да се е прибрала. Погледна корейското менте на ръката си. Половин час, откакто се свърза с Генерала. „Значи, мога да разчитам поне на още половин час, преди да се появи. Достатъчно, за да се приготвя...” Вожда вече бе премислил ситуацията и стигнал без много колебания до ясното и категорично убеждение, че колкото по-бързо се отърве от куфарчето с парите, толкова по- добре и за него, и за семейството му. „Да го взема Боев и да прави каквото ще ... Само да обещае, че няма при никакви обстоятелства да намесва скромната ми персона в случая... Убеден съм, че и за него така ще е най- удобно... Като изнудва Пръча да му плати за куфарчето, ще е по-спокоен, че няма да дели с никой. И ще може по-лесно да го убеди, че никой друг не знае... Бая парици ще клъвне Генералчето... И съм готов да се хвана на бас, че още сега ще ми предложи солидна сумичка, колкото да ме обвърже и да е на чисто с мен... Но аз от тия пари не ща! Ще го оставя с мисълта, че ми е длъжник. Колелото се върти и кой знае - може пък и да ми дотрябва някой ден помощта му....” Докато разсъждаваше, Петров, вече захвърлил влажните от потта дрехи, пръхтеше от удоволствие под хладките водни струи в банята и търкаше с ожесточение косматите си гърди с голяма жълта гъба. След като се изкъпа, нахлузи стария син анцунг, облече фланелка на „Барселона” с номер десет и надпис „Меси”- подарък от дъщеря му, и измъкна куфарчето от зелената раница. Бутна го в гардероба, но преди това го пъхна в найлонова торба, за да не изцапа дрехите. „А сега..., а сега-а-а... - затананика си майорът, освежен от студения душ и доволен като Еркюл Поаро след успешното разрешаване на поредния заплетен случай, - а се-е-ега, сега една студена биричка ще ми дойде дюшеш!”
Когато след два часа на входната врата се позвъни, Петров бе позадрямал на диванчето в кухничката под приспивния глас на Хулио Иглесиас и с бутилка студена бира на пода до него. Стана и погледна през шпионката. Отпред неспокойно тъпчеше на едно място генерал Милчо Боев. Майорът отвори и покани с малко театрален жест госта:
- Заповядайте, господин генерале, в скромната ми щаб-квартира, за да обсъдим ситуацията на фронта към момента и набележим следващите бойни действия.
Петров се отдръпна, за да направи път на Боев, който се приведе и влезе в антрето.
- Насам, моля! - домакинът отвори вратата на хола и настани изгарящия от любопитство потен и със зацапан моден костюм разузнавач на удобно кресло с тютюнев цвят пред продълговата масичка. Малка библиотечка, две- три саксии, плазма с неголям екран, канапе, две гравюри на стената и маслен портрет на възрастна жена с проницателен поглед - горе-долу това бе цялото скромно обзавеждане на холчето, по което плъзна бърз трениран поглед старото ченге.
- Е, казвай бързо и не ме мъчи повече! Сом си бил уловил - ако е вярно, ти си Вожде, най-великият вожд! Не мога да повярвам, че има-няма, за половин ден, си свършил цялата работа! Невероятно!
Боев не можеше повече да се сдържа и скочи от креслото.
- При теб ли са парите? Как успя! - и той застина в очакване пред лукаво ухиления едър мургав мъж, облечен с футболна фланелка и анцунг.
- Спокойно, генерале, парите са при мен, тук, в другата стая. Секунда само... - и Петров се изниза през вратата, оставяйки госта си онемял и неподвижен.
Още десетина секунди и майор Петров изтърси в краката на генерала черно, обгоряло в единия край куфарче...
- Това е! Акцията приключи.Парите са твои. Вземай ги и прави каквото щеш нататък.
Боев се прегъна и посегна към куфарчето, но Петров с бързо движение го застъпи:
- Момент!
Генералът се изправи и го погледна с недоумение:
- Какво искаш?! - после по слабото му продълговато лице се разля широка усмивка. - А-а-а-а, не се притеснявай! Твойто не се губи. Такава работа свърши! Просто невероятно! Кажи колко искаш! Колкото и да поискаш, Пръча ще ги даде. Та ти му спасяваш кожата!
- Не аз! Ние!
- Е да де, съгласен съм, че ако не бях аз, ти нямаше и да знаеш за случая, и именно затова ти казвам направо - колкото даде Пръча, - а вярвай ми, сумата при всички положения няма да е по- малко от четиресе хиляди. И за да видиш, че генерал Милчо Боев е почтен човек и не забравя тези, които са му помогнали в труден момент, ти обещавам, че с те ще делим по равно! – и той въодушевено изгледа продължаващия да се усмихва майор, който продължаваше да стои с крак върху куфара.
- Слушай, Боев, внимателно ме изслушай, за да не се опитваш да ме разубеждаваш после. Това, което ще ти кажа, вече съм го решил и обсъждане няма да има. Казах. Хау! - и Петров отново се усмихна, но очите му останаха безизразни.
- Ама нали... - опита се да каже нещо разтревожилият се генерал, но Петров не му позволи да го прекъсне.
- Казах ти да ме слушаш, генерале, внимателно да ме слушаш!
Боев замълча. Двамата продължаваха да стоят по средата на стаята - високи, внушителни, свикнали да се чува думата им. Единият, по плещест, мургав, с изсечени индиански черти на лицето, и другият - с половин глава по-висок, в елегантен светлокафяв костюм, със слабо хищно лице и къса гъста бяла коса - и двамата уверени в себе си, родени да налагат волята си над другите, да побеждават и да постигат целите си. Между тях лежаха на паркета два милиона лева, но на нито един от двамата не минаваше мисълта да се възползват от тях. Защото бяха умни, бяха мъже с опит, с характер, които държаха на дадената дума. Поне за майор Петров това важеше с пълна сила. Той бе в по-изгодна позиция за момента, защото бъдещите стъпки му бяха ясни, а събеседникът му още не знаеше какво е намислил съратникът му в трудното дело по откриването на черното куфарче и затова бе притеснен. Но Боев бе от старата школа, умееше да се сдържа , а и сега, когато парите бяха намерени, той вярваше, че с Вожда ще се споразумеят. И затова реши първо да го изслуша, пък след това да реши как да постъпи..
- Боев, нека седнем. Няма да ти губя времето и след като ме чуеш, ще останеш доволен.
- Както кажеш, Вожде. Ти намери парите, право е да си кажеш исканията...
И генерал Милчо Боев седна на креслото, преметна една връз друга дългите си мотовили и като се приготви да слуша, скръсти ръце на гърдите си. Майорът приседна на срещуположното кресло и като се приведе напред, заговори със спокоен глас:
- Боев, ти си спомняш какво си говорихме в моя кабинет. Аз обещах да ти помогна и успях, но само защото и ти свърши професионално своята част от работата. Успяхме , защото имаме голям опит и си разбираме от работата. Ако не ми беше подхвърлил за съмнението, което е породил у тебе с реакцията си тоя несретник Иван, и още, че къщата му е до тази на Драгомир, изобщо нямаше да ми дойде на акъл да направя това, което направих. Против всякакви закони!
И Петров направи кратък сбит преразказ на действията си от момента, в който се бе озовал пред портата на Драгомир до благополучното измъкване от къщата на Иван с куфарчето в раницата. Боев само го слушаше и възхищението му от методите, аналитичната мисъл и решителните, макар и несъобразени с буквата на закона действия на бившия ротен командир, растеше. Майорът продължаваше монолога си, като премина към заключителната му част.
- И сега, когато разбра как стигнахме до парите, можем да кажем, с Божията помощ и късмет - защото нещата можеше да се развият по съвсем друг начин и ние с тебе сега щяхме с празни ръце да се чудим отде да я захванем - както в началото - та казвам, с много , а не с малко късмет, постигнахме целта си. И най-важното, никой не ни и усети... Никой не знае, че парите са при нас!
Петров впи остър поглед в генерала:
- Какво ще кажеш, да ги разделим, а ония да се оправят както знаят! Какво ни пука?
- Будалкаш се, Вожде, май нещо ме пробваш, а?
- Така си е, няма да си кривя душата. Но не съм си и помислил, че ще се хванеш... Сега сериозно... Благодарен съм ти, че си готов да разделиш с мен половината от парите, които ще даде благодарният Пръч за животоспасяващата услуга, която му направи. Но аз не искам нищо от тези пари или други за свършеното от мен. Начесах си крастата. Удоволетворен съм, че се справих. Че удържах на думата си. Пари няма да взема - и стотинка дори. Вярно, двайсет хиляди лева са много пари, обаче зависи от каква позиция ги оценяваш. Защо си ги получил. Вярно е, че парите не миришат. Но заради пари сума хора са прецакали живота си и на своите близки - също. Виж го тоя Драгомир, завалията, тоя нещастник, Иван, който, убеден съм, е убил приятеля си, виж го и тоя, депутата - затънал до шия в далавери - а божем народът го е избрал. И сега трепери,и се моли и на дявола, и на бога, да му звъннеш и да му съобщиш благата вест, че си му намерил двата милиона. Заради които господарите му ще го гръмнат като едното нищо... Следиш ли мисълта ми, генерале? Усещаш ли накъде бия? Виждам по изражението ти, че ме разбираш. Та накрая - искам от теб две неща и ако си съгласен и ми обещаеш, че ще ги изпълниш, куфарчето е твое...
Боев отново не каза нищо.
- Първо, не искам, както вече казах, никакви пари и възнаграждения, свързани с пръчове и цялото им депутатско бандитско котило. За помощта, която оказах на тебе, ще искам като отплата само едно - да знаеш, че ми дължиш услуга. Но няма да те изнудвам. Няма и с какво. Но неведоми са пътищата Господни, както много добре знаем и двамата, така че никой не знае какво го чака утре. Второ - никому ни дума за моето участие в случая. Никому! Защото иначе трябва да докладвам на началството за всичко и парите трябва да се приберат от държавата! Демек, пак при бандитите!
- Ама така не може! - отново скочи генералът. - Виж в какво положение ме поставяш! Без тебе нямаше изобщо да се оправя навреме! И искам да сме на чисто! Пито-платено!
Боев погледна майора, но не можа да отгатне какво впечатление са направили думите му. „Див кашик!”- ядно си помисли той. Такива пишман идеалисти объркват всичко. А бе не стига, че си свършил работа, ами и насила трябва да ти натикат парите, които си си заслужил, та и отгоре… Дива работа, див човек!” Петров разбираше гнева на госта си, но не мислеше да отстъпва.
- Не се коси, Боев, нали куфарчето е при теб! Мене не ме мисли…Казах ти и няма да отстъпя от думите си… Не че не ми трябват пари… но-о-о…, от тия не ща!
- Като не щеш, много ти здраве! - съгласи се отведнъж генералът - Благодаря ти за всичко. Когато решиш, обади се. На твое разположение съм.
И Боев стана и направи крачка към вратата. Петров също стана, наведе се, взе куфарчето и го подаде на върлинестия мъж.
- И да ми избършеш отпечатъците, ей! - ухили се приятелски на примирилия се Боев, доволен, че всичко се разви по начина, по който той искаше. Но наум си рече: „Пак нещо е намислил, лисугера му с лисугер! Но поне може да се вярва на думата му. Сега да се измита с куфарчето, а аз да прескоча до Пешо в месарницата, да взема малко ребърца, да ги турна във фурната и докато станат, да му пийна една ракийка. Жената всеки момент ще си дойде, после Ели…” - докато си представяше последователността на приятните неща, които му предстояха в топлата августовска вечер, мургавият мъж със спокойно изражение на лицето бавно вървеше след своя гост към входната врата. Преди да се разделят, двамата мъже се погледнаха в очите за секунди и Боев подаде ръка на майора. Стиснаха си ръцете, Боев се обърна и без да чака асансьора, се понесе надолу по стълбите, стискайки под мишница скъпоценното куфарче, пъхнато в найлоновата торба. Щом гърбът му се скри, майор Петров въздъхна с облекчение и влезе в апартамента.
Когато Надя, жена му, се прибра след половин час, завари съпруга си на креслото в холчето с опънати крака пред телевизора. На екрана тичаше стройната русокоса сибирячка Мария Шарапова с тенис ракета в ръка и не беше ясно дали майор Петров се наслаждава на оспорваната среща или на бързо тичащите и по корта дълги красиви крака.

Следва...