автор: kasiana

Шеста глава

"Нишаните"
      
        Раждане и смърт белязаха китното селце, скътано в дефилето на Черни Лом през първия ден на 1900 година….
       Слънце огря дома на Божиковци и хората благославяха с обич Аньо – поредния младенец на воденичарите – с надежда, че новият век ще бъде благодатен и за тях…
       Ала смъртта на Пейков Кольо – Славея – както с обич го наричаха приживе, покруси сърцата им, ако и да знаеха, че тя е неизбежна. Съпричастни към мъката на Пейковци, селяните заприиждаха на втори януари в дома им, за да се сбогуват с Кольо и да пратят по него хабер на своите мъртви в Отвъдното…
       „Какво ли вещаят тези два нишана?” – питаха се старците, познали и мрака на робските години, и радостта на свободата, и разочарованието, че и тя може да нагарча, когато родните управници тъпчат юродиво народа български…

       Тревожна беше и селската гадателка Рада Руйнова. Три пъти хвърля боб и три пъти гледа в сребърен съд със светена вода, ала все войнù предсказваха фигурите на бобените зърна и образите в светената вода…Рада разбра, че е безсилна да спре злото, защото видя чужди, мощни сили да забъркват четири пъти България във военни конфликти през идните сто години…Оставаше ù само да се моли на Бог – да се смили над народа и многострадалното ù отечество…Ала Бог ù се явяваше мрачен, несмирил още гнева си към българския цар Иван-Александър, който преди повече от пет века бе прокудил благородната си съпруга – царицата християнка Теодора…И защо? За да се венчае за еврейка от коляното на фарисей, член на Синедриона, осъдил Иисус на разпятие…
       „Не ни ли стигаше византийското робство, Господи, та и турско трябваше да теглим?” – помисли си Рада Руйнова, застанала пред иконата на Света Троица.
       „Още щяхте да теглите…Добре, че княз Боян-Вениамин, когото повече знаете като Боян Магесника, с живота и смъртта си изкупи греха на дядо си Борис, който оплиска с кръв кръщението на българите…Борис погуби 52 най-знатни и смели прабългарски рода, отказали да приемат насила Христовата вяра…Иисус не проповядваше проливане на невинна кръв в Негово име, а духовно израстване в мир и любов ” – протътна гласът на Бог Отец в главата на гадателката.
       Звукът на църковната камбана сепна Рада и прекъсна общението ù с Отца. Тя стана, откъсна четири бели и четири червени мушката от саксиите до прозореца, сви ги на китка и се запъти към дома на Пейков Кольо…
       Останала самà в одаята, Каля ръсна няколко капки розова вода върху кенарено пошче* и обтри лицето си, попивайки сълзите, които се стичаха по него. Траурните одежди подчертаваха стройната фигура и тъгата в очите на вдовицата. Тя понечи да сложи Кольовия тефтер отново на рафта, но той ù се изплъзна от ръцете, тупна върху миндерлъка под него и се разтвори на последната страница. Върху нея бе написано: „Мила ми невèстице, когато Яни се върне, предай му лично една резбована кутия. Ще я намериш в тайник, вграден в стената зад иконата на Света Богородица Троеручица. Той ще се отвори, ако натиснеш бутончето, скрито зад най-горния рафт с книгите.”
       „Трябва нещо много важно да съдържа тази кутия.” – си каза опечалената жена и скри тефтера на съпруга си в двойното дъно на малко сребърно скринче, над което държеше своя Молитвеник.
       После излезе на джамлията чардак, където бе ковчегът с тленните останки на съпруга ù. Тя прегърна синовете си Павел и Милко и застана между своите родители и родителите на Кольо.
       Преди опелòто в храма, отец Стефан прикадù дома, тялото на мъртвеца и близките му, отслужи кратка заупокойна молитва, възгласи: "Благословен Бог наш..." и запя тропари за душите на починалите праведници...Когато спря да пее, около покойника се наредиха приятелите на Кольо, вдигнаха ковчега и го понесоха по стълбите към двора, където се бяха насъбрали роднини и познати на Славея... Пред всички беше чорбаджи Лалю – далечен братовчед на майка му Латинка…
       Другарите на Кольо бяха по средата на широката каменна стълба, когато слизайки след тях, Каля запя:

       Даньова мама думаше,
       Даньо ле синко, Даньо ле,
       кандисах* мама, сандисах*,
       кандисах мама, сандисах
       от бащини ти ядове,
       от бащини ти кахъри…

       В двора настана тишина… Заедно с песента, небето зарони рояци снежинки, които обсипваха с целувки покойника и заспиваха разплакани между цветята в диплите на белия саван…
       В този миг се чу топуркане на конски копита и скоро в рамката на голямата дъбова порта, яхнала чер кон, застана Ирина, облечена като за сватба. Тя дишаше тежко, а лицето ù изразяваше дива смесица от нюанси на мъка, злоба и желание за мъст…

       * * *
       –Вижте, вижте! – възкликна към спътника си красива, около 45-годишна дама, надничайки през прозореца на четириместното черно ландò*, което се носеше плавно зад препускащите по шосето врани коне – Откъде се взеха тези снежинки? Нищо не предвещаваше, че ще вали...
       –Дано успеем да стигнем навреме. Добре, че преди седмица се видяхме с един нашенец във Виена, та от него разбрах за нещастието, сполетяло най-добрия ми приятел – сподели тревогата си елегантен млад мъж в тъмносин костюм. – А вас, какво ви води в нашите земи, мадам?
       Дамата не отговори веднага на спътника си. Умът и сърцето ù водеха болезнена за душата ù борба – дали да сподели с непознатия си спътник тайната на майка си, или да замълчи и да я заключи завинаги в себе си…
       С младия господин се срещнаха на пиацата пред гарата в Букурещ. Ден по-рано тя бе погребала майка си Мариỳца…На смъртния си одър старата циганка закле дъщеря си Алтùца да поправи злото, което Мариỳца бе сторила преди трийсет години…
       С още двама души, които слязоха в Русе, младият мъж и тя бяха наели черното ландò в Букурещ. Оставаха още десетина километра до селото, а красивата дама още не знаеше как да каже на хората, при които отиваше, за чудовищното деяние на майка си…Съпругът ù Горан, заедно със сина им Роберто бяха заминали за Америка с пътуващ цирк, в който Роберто изпълняваше опасни акробатически номера, а Горан се грижеше за конете на трупата…”Как ще кажа и на тях истината! Как ще погледна хората, които не подозират за стореното от майка ми! Ох, Мариỳце, Мариỳце, по-добре да не беше ме раждала…Как ти даде сърце да откъснеш момиченцето ми от мене?! Къде ти е бил умът! Не щял бил Горан момиче…А знаеш ли какво е да се радваш на чуждо дете трийсет години и накрая да разбереш, че то не е твое!”
       –Натъжихте се, мадам, по лицето ви премина сянка от горестни чувства…Какво ви измъчва?
       –Мама почина…Вчера беше погребението ù…
       –Защо не останахте в Букурещ, а сте поели към нашето село? Познавате ли някого в него?
       –Не, да…Всъщност не съм сигурна…Някога познавах, но…
       Тя не довърши. Кочияшът дръпна юздите на конете и те препуснаха напред. След последния завой на пътя се откроиха къщите на Тревната махала на селото, кацнало по баирите над реката…Ландòто премина по моста над нея и спря на мегдана пред църквата “Свето Успение Богородично”, издигната преди повече от трийсет години…
       Младият мъж слезе и се запъти към храма. Посрещна го клисарят дядо Добри. Двамата приказваха нещо, след което спътникът на красивата дама се върна при ландòто и я попита:
       –Тук ли ще слезете, мадам? Баща ми има страноприемница. Ако не откриете познати хора в селото, предлагам ви да отседнете в нея. Но първо трябва да отида в дома на покойника…Ако не искате да слезете там, кочияшът ще ви откара у дома… Не му е за първи път – знае къде е чорбаджи Лалювата къща.

       * * *
       –Какво ще стане сега, Ангеле мой? – простена Душата Кольова, стресната от появата на Ирина.
       –И аз не знам! – отвърна Ангелът – Аурата на тази жена е под властта на сатаната, който я тласка към гибел…Ако някой не я спре òвреме, тя ще се самоубие, за да се венчае с теб в смъртта…Но преди това ще стреля по синовете ти, за да страда жена ти Каля, докато е жива…
       В същия миг Ирина извади от пазвата си чер револвер и го насочи към Павел и Милен…
       –Лиших те от мъжа ти, няма да ти оставя и никакъв спомен от него! – изкрещя Ирина към опечалената вдовица и два последователни изстрела отекнаха в скалите на дефилето…
       Предусетила намеренията на чорбаджи Лалювата дъщеря, Каля обаче бе успяла да скрие òвреме Павел и Милен зад гърба си…
       Неочаквано една дама в черно, която стоеше безмълвна до портата, скочи пъргаво като рис, метна се на коня зад гърба на Ирина, изби револвера от ръцете ù, след което я стегна в желязна прегръдка, от която чорбаджи Лалювата щерка нямаше никакъв шанс да се измъкне…
       Каля се свлече на стъпалата. От рамото ù бликна струйка кръв…Погледът ù се замъгли, но въпреки това тя разпозна едно лице, което се надвеси над нея, извади бяла кърпа и притисна силно с нея рамото ù…
       –Кой си ти? – простена тя.
       –Яни, аз съм Яни, Каля – не бой се, изучих се във Виена за доктор…Слава на Господ, че ме изпрати навреме…Ще те спася, успокой се… Павел и Милен ще имат майка…
       „Яни е тук! – зарадва се ранената жена  – Но…какво трябваше да му кажа? Помогни ми, Господи, да си спомня…Тефтерът на Кольо…Да…
       –Мамо, тате – обърна се тя към свекъра и свекърва си – елате до мене, трябва и вие да чуете това, което ще кажа на Яни по заръка на Кольо…По-бързо, може да нямам време…
       Тя направи знак на всички други да се отдалечат на пет крачки от нея и зашушна с последни сили пред тримата Кольовата заръка за резбованата кутия…

----------------------
* пòшче – кърпичка
* кандùсах – примирих се
* сандùсах – дотегна ми
* ландò – Вид четириместен файтон със сгъваем покрив,
който служи едновременно за каляска и за карета.