автор: ehnaton

Не ми и говореха искрено вече,
отдавна не гледаха мен,
а аз се страхувах, че може би преча
и бях дори по-наранен
от онзи ден, още недозабравен
на най-вледененото лято,
когато съдбата внезапно направи
от мен и ръката на брат ми
две вечно скърбящи детски души,
които запазиха спомена,
а времето нищо не разруши
от него, макар да го гонехме...

И въпреки всичко единствено той
говореше с мен и очите ми...
Това го направи завинаги мой
и ходехме често да ритаме...
Сега има син и пак чака дете,
жена му е страшно красива...
Изобщо животът му гладко тече,
а моят къде ли отива?
Не мога да мразя и да виня
и не завиждам, а само
бих искал и аз да си имам жена -
да бъдем и в болката двама...

Той често ме вика на гости у тях,
а малкият винаги пита
къде с любопитство, къде пък от страх
и без да ме гледа в очите:
- Чичо, какво е това на лицето ти?
Кой ти направи това?
А брат ми отвръща: - Аз бях, детето ми...
Аз го раних при игра...
Жена му немее, слага ни маси,
а малкият, озадачен
вглежда се дълго в лика на баща си,
а после поглежда и мен...

Една вечер, след като тръгнах оттам
през парка, поел към дома,
където отново щях да съм сам,
видях я. И тя бе сама...
Седеше на пейка и по лицето й
сякаш премина уплаха,
обърна се бавно към мене, а сетне
протегна ръка и помаха.
Попитах я: - Има ли нещо, госпожо?
Какво ви смущава, кажете...
А тя ме погледна и каза: - Ще може ли...
да ми откъснете цвете?

Отидох, накъсах букетче невени
и седнах до нея във здрача,
а тя се усмихваше непроменена,
не трепна, а аз вече плачех...
Държеше цветята, затвори очите си
и се обърна към мене.
Едва съумявах да скрия сълзите си,
опитвах се да се съвзема...
Тогава тя каза: - Но плачете Вие?
Кажете, какво ви измъчва?
Макар да съм сляпа, все още не ми е
до сълзи... да идем на кръчма?

Погледнах лицето й, бе засияло.
Избърсах сълзите, попитах:
- Но как сте побрали в това крехко тяло
толкова сила? Велико!
Поехме през парка по тази алея
с безброй ненаселени пейки,
тя даже успяваше да ме разсмее,
говорейки силно и пеейки.
Във кръчмата беше пълно със хора,
които ни гледаха странно.
Тогава започнах да й говоря
и аз за своята рана...

Разказах за брат ми, за нашето лято,
за дългите дни в самотата,
а тя си мълчеше, сякаш съм някой,
комуто не вярва и смята,
че може би лъжа, за да спечеля,
една нощ с красива жена.
Накрая ми каза: - Къде ти е белега,
дай да го пипна с ръка.
Докосна лицето ми и се усмихна,
но сви си ръката в юмрук.
Затвори очи и каза ми тихо:
- Нека излезем оттук...

Сега вън ръмеше и въздухът бе
по-свеж и от пролетна заран.
Погледнах нагоре, не виждах небе,
но бях преизпълнен със вяра.
Поех й ръката и тя пое моята,
дълго вървяхме в мълчание,
тогава тя каза ми тихичко: - Моля те,
нека направя признание.
- Кажи ми - отвърнах и спряхме така -
не ме е страх вече от думи.
А тя пусна моята мокра ръка:
- Бих искала да ме целунеш...