автор: dara33

Някога Самота и Атомас били неразделни. Живеели в малка къщичка обвита в бръшлян. Градината пълна с теменуги приличала на лилаво облаче. Слънцето палаво закачало Самота и Атомас, а те братче и сестриче се обичали и разбирали чудесно. Растяли те с годините. Колкото по- големи ставали, толкова повече Самота се възгордявала.
-Виж, братче Атомас аз влияя на хората. На някои нося тъга, а на други наслада...Макар и временна. Всеки роден на тази земя изпада в Самота.
После се усмихвала доволна и щастлива. Обличала най- хубавата си рокля-обшита със звезди и къс от слънчеви лъчи и отивала при хората. Атомас се усещал ужасно самотен без сестра си у дома. Когато тя била при него никога не скучаел, а така страдал, че е сам.
Една късна нощ той казал:
-Самота, спри да носиш тъга на хората. Остани у дома.
-Не искам. Там е интересно и забавно. Обичам да гледам как плачат...
-Нима тъгата на хората те радва?
После се замислил. Станало му мъчно, че сестра му е толкова коравосърдечна.
На другия ден той заминал надалеч от нея. Искал да я накаже, за това, че все е сам.
"Така тя ще разбере вкуса на самотата"- мислел той.
Така и станало. И до ден днешен Самотата обикаля света, къщите и душите на хората и търси свойто братче- Атомас.
Атомас изчезнал от света. Превърнал се в малка звезда, която грее от необятния небосклон. Там сред другите звезди не се усеща самотен, но сестра му разбрала, че да си сам е страшно и носи болка дори в душата на нея, която се мислела за недосегаема и властваща.
-Самота, чуваш ли ме? пита звездичката.
Самота мълчи потънала в собствената си самота.