автор: gfstoilov

1.
Трудно се върви, когато пътищата ги няма ясно обозначени. Умората е всичко, което мускулите усещат, докато тялото се катери по стръмните скали и ръцете се провират през гъсти храсталаци. Краката не знаят къде съпват в преспите, очите оглеждаха за скрита опасност сред дюните.
Мислите ѝ често предателски прошепваха - „Откажи се!“, но тя намираше сили и продължаваше упорито напред. Знаеше, че ще е трудно още когато пое по пътя. Но не знаеше, че всички вселенски закони ще са срещу нея. Въпреки всичко стискаше устни, свиваше юмруци и продължаваше да върви през зимни виелици, и срещу убийственият пустинен пек, и срещу глутницата вълци, която я пресрещна една безлунна нощ.
Понякога я помитаха полудели води на речните бързеи, друг път я задиряха остатъците от клоните на мъртви гори, но тя вървеше напред и все напред, очаквайки денят, в който щеше да се срещне с предназначеното ѝ от съдбата.

2.
Той често се настаняваше на някой крайречен камък или на оголена над билото скала, и наблюдаваше внимателно стъпките ѝ. Харесваше му тази упоритост да не спира пред препятствията. Хареса му смелостта ѝ да предизвиква страхът си и да му надделява.
Когато я срещна първо се учуди, че точно той не ѝ е ненужен. След това се удиви как, тази привидно слаба жена, може да издържи наистина толкова време, без да му поиска ръка за помощ. Още в първата нощ се опита да докосне мислите ѝ, но не успя, единствено можа да улови собствените си - отразени като в огледална повърхност. Беше странно и невероятно. Но това беше преди седмица, когато искаше да накара очите ѝ да се затворят.
А сега... сега той бе просто обзет от мисълта за нея.
Мечтаеше как ще я вземе в обятията си. Как ще понесе душата ѝ и ще я отведе в покоите на неговите измерения, за да ѝ покаже всичко онова, което само и единствено той можеше да сбъдва насън и желаеше да я превърне в част от личната му магия, когато най-накрая я накара да заспи.
Мечтаеше как ще узнае името ѝ и ще го превърне любимата си песен...
Някой се прокашля. Той се озърна и видя сякаш себе си отсреща – образът му бе потънал в сянка. Това го притесни, не знаеше, че и той е тук. Появата му никога не беше за хубаво, въпреки че не се уплаши за себе си, а за момичето.
- За какво си дошъл? - грубовато попита, сякаш неканен досадник е пристигнал в дома му.
- За нея – отвърна му леден шепот.
Гласът на брат му винаги кънтеше страшно, като идващ от дълбините на пещера – най-студената дупка в земята. Видя, че гледа към същата девойка, която устремено следваше пътеката през полето. Беше погледа на хищник към приближаващата се жертва.
- Май ти е раничко за нея, не виждаш ли, че е съвсем млада.
Стана и застана пред него.
- Хайде! – размаха ръце, сякаш гонеше граблива птица от двора си - с жеста си накара всичко живо наоколо да заспи. - Отивай си! Махай се! Тя е за мен...
- Съжалявам, братко – две огромни крила се разпериха и скриха в тъмно мъртвило светлината на деня.
От сянката им заспалите само преди миг треви, цветя и птици безшумно умряха.
- Съжалявам – повтори задгробния шепот, - но мисля, че я обичам.

3.
Ехо трябваше да пресече някакво поточе, което прорязваше безкрайната поляна. Водите му весело пееха и звъняха при целувките си с облите камъни. Няколко ята от шарени листа се носеха, довяни от далечната гора, и я мамеха весело да поеме с тях към морето.
Листата винаги си мислят, че са кораби, а като такива сънуват винаги за морето – усмихна им се Ехо и помаха за сбогом, пожелавайки им да го намерят.
Усети жажда, не бе пила цял ден и се наведе, за да гребне шепа вода. Погледна в отражението и се усмихна на себе си. Беше хубава като зората, с ясни небесни очи и със светло лице, а залезът красиво бе вплел от жарта си в косите ѝ. Мислите ѝ бяха чисти като кристалните води на този поток.
Една сянка се отрази зад нея в странен ореол на двойнствен образ, който се появи с двойното си присъствие. Сякаш я гледаха не един, а двама непознати, но с еднакви лица.
Почувства го и страшно, но и успокояващо.
Тя се обърна, нямаше никой, но тревата и цветята наоколо бяха разделени на две. Едната част бе вече мъртва и изсъхнала, а другата сякаш току що се събуждаше, като настъпана от сън.

4.
Беше усещала няколко пъти, че не броди сама, а има някой, който я следва и наблюдава. Не обръщаше внимание, защото всеки може да прави каквото си иска, стига да не предизвиква страх в нея. Сега обаче се увери, че наистина е следена съвсем отблизо.
- От кой съм преследвана? - попита Ехо преминаващия полъх на вятъра.
- От мен – каза непознат глас и тя го видя току до нея.
Бе събрал милион водни капки във формата на пищно речно цвете. Светлината преминаваше през тях и се пречупваше в хиляди дъги, а непознатия седеше в чашката между преливащите се живи цветове.
Усмихваше се така, както само един сън може да се усмихва.
- Коя си ти?
- Ехо – скитам из равнината. А вие кои сте?
Къпещия се във фонтаните с дъги се огледа и видя брат си недалеч от тях, обвит в тъмната си сянка, като черен облак сред зеленината на полята. Около него стръковете свеждаха глави и вехнеха безпомощни.
- Аз съм Хипнос, принца на сънищата – представи се непознатия. После кимна, но без да поглежда към сянката, представяйки с нежелание и него: - Моят брат...
- Досещам се – прекъсна го Ехо, - брат ти е смъртта. Вие сте неразделни и казват, че трудно може да се направи разлика кой от двама ви е затворил очите на човек при всеки сън.
- Чувала ли си за нас?
Хипнос вече се бе убедил, че Ехо никога не спи.
- Мислила съм си за вас – отвърна девойката и се загледа към онази фигура сред умиращата трева. - Повече за него – промълви тихо тя.
- А за мен не, така ли?! – нацупи се Хипнос и с един мах остави водата да се излее свободна.
Започна да кръжи около момичето. Лек, ефирен и с аромата на море. Въздухът край него се насити с пурпурни нишки, които се стрелнаха към тялото на Ехо, но отново се отразиха в онази невидима нейна защита, която връщаше и полъха на мислите му.
- И за тебе, но ти си по-видим и със събуждането изчезваш, а той... Той е загадъчен и прегърне ли те ще е завинаги.
Ехо знаеше, че някой ден смъртта ще дойде и за нея. Може би днес, може би след сто години, но за разлика от съня, тя беше неизбежна.
- Защо мълчи?
- Той винаги мълчи – с пренебрежение рече повелителя на сънищата. - Само с мен говори, защото дъхът и допира му убиват всички други.
- Не ми изглежда толкова страшен – усмихна се Ехо и слънчевият прах, полепнал по устните ѝ бе отправен към тъмното присъствие насреща.
- Повярвай ми - от него треперят дори и боговете. Нищо не е толкова вечно, че моят близнак да не изчака краят му.
- Дори и ти ли?
- Ние сме първите деца на Сътворението, Ехо, затова ще съществуваме чак до самият крах на живота. Поне аз, защото няма ли кой да сънува, моята дарба ще е е безполезна и тогава, предполагам, че крилата му ще ме обвеят дори и мен.
- Ами той? - очите на Ехо лекичко засияваха, когато помислеше за поглъщащия тъмнината.
- Не знам, сигурно ще остане, навярно и мракът има нужда от смърт, нали има звезди, все някой трябва да ги отведе в бездните на нищото. - Хипнос направи тайно жест към брат си да ги остави сами. - Хайде, ела, нека се поразходим.
Тя се съгласи, погледна още веднъж към фигурата изчезваща в тъмен облак и прескочи потока.
Ехо закрачи редом със сънят.
- Усещах как ме дебнеше в тези дни. Защо се въртеше край мен?
- Защото не можех да те приспя. И това ме накара да те преследвам и да опитвам отново и отново. Как го правиш?
- Способна съм да отразявам мислите на всички като ехо, затова и съм недостъпна – усмихна се девойката. - Орисията ми е такава, че само веднъж ще мога да отворя съзнанието си и да позволя на някой да ме докосне, но не знам кога и за кой.
Хипнос бе обзет от луда страст – искаше той да бъде онзи, който ще я покори.
- Затова и поех този дълъг път, за да намеря онова, което ме чака, а не да стоя и аз да го чакам – тя внимателно заобиколи няколко бели цветя, които изведнъж се появиха точно пред нея.
Някой ѝ ги поднесе от нищото.
Хипнос за кой ли път тайно я погали, но очите на Ехо отново не се затвориха.
- И никога не съм спала през живота си.
Колко странно проклятие са ѝ пратили боговете – каза си той. Да броди като призрак, без да се наслади на съня.

5.
Двамата вървяха целият следобед и си говориха за онова, което всеки бе видял и преживял, а когато залеза наметна долината с алената си мантия, Хипнос обяви, че е време да отнесе на хората полъха на своята магия. Но обеща скоро да се завърне при нея и да си поговорят още за времето, съдбата и всичко останало.
Ехо го изпрати и видя първата изгряла на небето звезда. Реши да си почине на брега на езерото. Мястото ѝ хареса, беше тихо и спокойно. Няколко върби тъгуваха над водите му, птиците вече се приготвяха за сън, няколко игриви сребристи риби все още лудуваха, прескачайки се с последните отблясъци на слънцето.
Тя седна под една от върбите, за да погледа отразената във водното огледало Луна. Щеше да почака и звездите, които в тази нощ щяха да падат една след друга. Да ги брои и да си нарича желания.
Нощите ѝ биваха винаги дълги и много самотни. В тях Ехо рядко пътуваше, предпочиташе да изчака деня. Скрити в мрака винаги дебнат хищните помисли на някой звяр и въпреки смелостта си да върви съвсем сама, тя беше толкова крехка и беззащитна.
Не знаеше, че от дни я пази някой, пред когото всички трепереха. Дори не бе разбрала, че през тази седмица всички зверове бяха изчезнали от пътя ѝ.
Ехо усети присъствие до себе си и се извърна. Познатото ѝ вече лице бе насреща в полумрака. Хипнос се беше завърнал.
- Толкова рано, нали каза...
- Той си отиде – долетя леден шепот откъм силуета.
Ехо неволно се отръпна към водите на езерото, което също със замах се отля назад.
- Не се бой, ти си онази, за която знаех, че ще се появи някога – неуязвимата за моят брат, но също и за мен.
- Той ми каза, че ако проговориш всички... умират?
- Не всички, не и ти – приближи се смъртта и застана под дъждовната светлина на Луната.
Ехо го огледа, наистина бяха близнаци с еднакви лица, но бяха с толкова различни очи. Хипнос имаше светли и игриви, а тези на брата му бяха като най-тъмната нощ, която поглъщаше всеки стрък светлина.
На сънят очите бяха като мечти, а на другия като зимна тишина. С появата му всички околни шумове замряха. Звездите спряха да падат. Луната леко се смути и побърза да покрие лицето си с тъмен облак. Дори вятъра прибра криле и скри поривите си някъде далеч.
- Повярва ли ми? - попита я той, след като се нагледаха.
- Да, но все още не мога да повярвам, че... Да не спя е едно, но да мога дори тебе да отразя, това вече е много.
- И ние си имаме една орисия, Ехо, тази, че ще се роди искра чистота в човешка душа, която ще бъде недостъпна дори и за мен. –
Замълча и потърси досега на погледа ѝ и добави много тихо:
- Също и че ще се влюбя в нея...
- О, това вече е интересно – смутена разпиля жарта в косите си Ехо. - Значи познаваш любовта?
- Мога да се влюбвам веднъж на милион години – призна той.
- И колко пъти прави това? - усмихна се Ехо, усетила лекичко ревност, че и друга е могла да заплени най-голямата сила на света.
- Тази нощ навърших първия си милион – прошепна смъртта.
Тя остана смаяна, но знаеше, че казва истината. Точно той е единственият на света, който никога не би излъгал. Никого и за нищо. Нито би се пошегувал. Появеше ли се, всеки смях замираше, всички усмивки се смразяваха, очите оставаха за миг сковани, а след като си отидеше можеха единствено да плачат.
- Брат ти ми каза, че и той ме обича – промълви с едва чут глас. Каза го като оправдание или като начин да се измъкне от смущението си. - Обеща ми да ми покаже невиждани неща и да сътвори несбъднати желания.
- Хипнос дарява илюзии само за една нощ, след нея вкусът им изчезва, а аз сбъдвам цяла вечност - различна, но също така по-невероятна от всеки смъртен сън.
Смъртта се загледа към небето. Притеснени, няколко купа звезди се отместиха от погледа му.
- А и той всяка нощ се влюбва, дори и сега прелюбодейства в съня на хиляди. Казах му, че не трябва да си играе с теб. Никога не съм одобрявал това мамене с мечтите на смъртните. Макар и близнаци, ние имаме своите разлики в разбиранията за живота на хората.
- Всеки е различен, всеки има своето право на избор.
- Така е, а ти знаеш, че си поела по пътя за да направиш твоят.
Той разтвори цялото могъщество на крилете си и нежно прошепна:
- Ела, нека ти покажа царството на мрака – ще си единствената жива, която ще може да се завърне от там.

6.
Малко преди тъмнината да се разкъса братята се срещнаха в онази ивица между деня и нощта, наричана от тях ничие време.
- Чух какво ѝ каза за мен – рече Хипнос. Нацупил устни, той нервно прелиташе между невидимата граница. – И видях като я покри с крилете си.
- Знам. Знаех, че си наблизо и си оставил част от света без сънища. Пак ти казвам, че тя няма да бъде поредната ти приказна игра за една нощ.
- Харесвам я – възрази съня, обзет от любовна страст. – Искам да е моя.
- Братко, ти се влюбваш милиони пъти всяка нощ. Ехо ще е просто завоевание от страста на един сън, след това ще я забравиш като всички други, нали!?
- И какво от това, нима всеки не живее заради тръпката от мига? Да изпита нечуваното удоволствие, наричано от хората сбъдната мечта. Коя е Ехо, че да е различна – засмя се звънко той и продължи уверено: - Каза, че ще отвори съзнанието си само за един, а аз знам, че ще ѝ хареса моят сън.
Смъртта разпери гневно криле, идващата дневна светлина изплашено се сви зад хребета на планината, уловила този страшен жест. И тя, като всички други, знаеше, че той може да я умъртви за миг, дори и нея - светлината.
- Хайде, не се гневи – приласка го Хипнос и го прегърна - По-скоро помисли, че от седмица си забравил за света, а той има нужда от теб. Хората не умират, братко.
- Нима това не са искали винаги?
- Не всички. Смъртно ранените продължават да се мъчат и да страдат в своята агония, ако не ги избавиш това ще продължи за тях цяла вечност. Онези живели дълги години вече търсят своят заслужен покой и почивка. Ами хилядите изгубили любовта си, те не искат вече да живеят без нея и сега се скитат полудели без посока.
Хипнос обви с ръце тъмната сянка. Погали крилете му, те се прибраха и светлината пак продължи да пристъпва, но плахо и готова да изчезне за миг.
- На всички тях само ти можеш да им помогнеш, дори и аз съм ненужен, щом са лишени от своите мечти.
- Не ме интересуват – рече брата.
- Ще настане хаос, не забравяй кои сме – вдигна пръст Хипнос. – Ние следим за реда под небето.
Двете бездни в очите насреща го стрелнаха и той потрепера от мощта затворена в тях.
- Искаш ли да умъртвя цялото време! – изсъска смъртта и отново накара светлината да замръзне от страх пред гнева му. - За да ги няма и грижите ни?!
- И да останеш съвсем сам ли, братко? Дори и без мене – театрално тъжно рече сънят. - Нали това ще се случи, когато накрая изчезнат и време, и пространство. Един от нас ще остане да царува самотно и това няма да съм аз.
Дълго мълчаха в тишина.
Хипнос чакаше търпеливо и си играеше със стръкче от зората.
- Нека сама избере кой ще бъде – отсъди студеният брат. Думата му падна тежка като камък на поредния гроб, неумолима и окончателна - Ако все пак бъдеш ти, знаеш, че винаги сме били и ще бъдем едно цяло.
Крилете се прибраха, светлината бавно продължи да приижда със синкавите си стъпки. За всеки случай промени посоката си и започна да пълзи към долината от противоположната ѝ страна, за първи път откакто свят светува. Не искаше да е близко до смъртта, когато е разгневен.
Хипнос подскочи и се засмя. Дори и единствена, Ехо не можеше да застане на пътя им, въпреки че щяха да се състезават за сърцето ѝ така, както никога за друга душа.
- Между другото, не знаех, че можеш и да обичаш – подхвърли шеговито той.
- Само веднъж на милион години – отвърна ледено смъртта и отлетя.

7.
Ехо се огледа, нямаше никой край езерото. Нито съня, нито усещането за брат му. Бяха я оставли сама. Досети се, че ѝ дават възможност да реши кой да допусне в мислите си. Нещо, за което сама бе мислила вече цяла нощ. Разбра и това, че пътят ѝ свършва в обятията на един от тях. Но на кой...
Хипнос ѝ говори за щастие и неизпитана наслада от неговите целувки. За полет над безкрайни цветни поля под сплелите се сводовете на хиляди пъстри дъги. Изпя ѝ песни с пролетни звуци, погали я с топлите милувки на южният вятър. Обеща ѝ безкрайни простори на синевата в небето – всичко това събрано в един миг като сън.
Мигът, който всяка нощ щеше да я връща отново и отново там, в тези свободни и крилати мечти. Да сънува любов, онази, която през деня щеше да изчезва и да очаква вкуса ѝ отново когато заспи.
Тя въздъхна и тръгна по брега на притихналото със зората езеро. Небето започна да розовее от изгрева. Една птичка се събуди сред цветята и го приветства. Върбите зашумуляха, а долината започна да отваря очи.
Но насреща все още беше тъмната нощ. Мракът ѝ като плътна завеса препречваше пътя и на зората, и на светлината. Напомни ѝ с нещо лицето на другият брат.
Той не говори толкова много, просто ѝ показа как ще я дари с вечността на любовта си – наистина вечна, а не само като мигът на съня, който всеки бързо забравя, а с усещане, че сама тя ще бъде мига.
Ехо вкуси от покоя на смъртта - мирът на собствените си мисли, намерен отговор на всички житейски въпроси. Почувства краят на тежестта от живота, на свободата от железните бодливи рамки на тленната клетка и политна в едно истинско откъсване от реалността.
За разлика от Хипнос, който обещаваше само земни наслади, брат му ѝ предложи безграничната вселена, нейната огнената безпределност, съдържаща пламъците на милиони звезди. Предложи ѝ мъдростта на времето, защото то ще е събрано като в книга с няколко хилядолетия страници, които единствено Ехо ще може да прочете и това е я примамваше да ги прочете.
Колко е трудно да се избере – помисли си тя.
Не знаеше кой ще е, но знаеше, че ще е някой от тях, защото вече бе усетила в себе си, че е дошъл мигът да се изпълни ориста ѝ. Харесваше и двамата, уж толкова еднакви, а всъщност различни, но можеше да освободи мислите си само за един.
Прималивата като приказка мечта, макар и само моментна в света на съня или изкушаващата с ледена си тишина вечност на смъртта?
Светлината на цветовете или мрака на безвремието?
Хипнос ѝ прошепна тайно, че с него ще се чувства по-жива от самият живот, а с брат му я очаква онази кеменна сериозност на вездесъщието. Но Ехо се ласкаеше от вниманието на онази мъртва истинност и неизбежност, която си е загубила ума по нея.
А и за него ще бъда единствена поне още милион години – усмихваше се тя. - А ако сънува, ще бъда само просто миг, дори и повтарящ се цял живот, който пак ще я отвеее към смъртта, но не като онази предречената да бъде само негова любов, а просто една от всички умиращи души под небосвода.
Загледа се в езерните птици. Усмихна се на безгрижието им – денят е светъл, вятъра топъл – нужно ли е повече за да си щастлив.
Наистина, не си ли струва да изживееш мига възможно най-ярко? - колебаеше се отражението на лицето ѝ във водите на езерото.
Такава тежка дилема се оказа това решение на кой от двамата да позволи да я целуне. Трудно ще бъде да избере... защото ще е само веднъж.
От другата страна на езерото имаше поляна с бели цветя. Тя ги позна, бяха символите на вечният сън. Ехо се усмихна и зората се пукна със звук и цветове. Реши да остави съзнанието си отворено и нека онзи, за който ѝ е писано да я има, да влезе сам.
Легна на меката бяла постеля и си пожела да заспи за първи път. Полъх премина през мислите ѝ, сякаш чакал я да му го разреши и тялото ѝ стана безтелесно, пропадна или се издигна отвъд мекото ложе на белите цветя.
Ехо отвори мислите си и разпери ръце над белотата. Очите ѝ натежаха. Някой се прокрадна тихо и една ръка я докосна, улавяйки нейната и я поведе някъде - не тялото, само мисълта ѝ, станала по-лека и от прахта на слънчевите лъчи.

8.
Какъв странен сън – усетих целувката! – си помисли Ехо, докато затваряше уморените си от цял живот бдене очи.