автор: VOLTER

Плесницата,
когато е несправедлива се врязва в съзнанието ни и остава там да тлее и отзвучава, догде сме живи! И по никакъв начин не можем да я изтрием, да избягаме от болката!...

Времето сутрин най не достига! Баща ми се насапунисва и точи бръснача, мама премита двора, дядо е на саите при овцете, баба пържи в тигана кола̀чета…
Сколенени до синията със сестра ми, надвесени над калайдисаната тава, чакаме баба да подхвърли колаче – цялата къща ухае на прясно тесто и шарлан...
Хапването на кола̀че с петмез и бърканица си е голяма вкусотия! След всяка друга закуска към единайсет часа ми притъмнява от глад, но хапна ли кола̀че, издържам до тъмно.
- Следващото е за мене! – прошепна сестра ми.
- Ама, нали аз съм наред! – скачам…
- Мой ред е, ти току яде…
- А сега де, бъркаш се, мой ред е…
- Не е твой, мой е! – внезапно изкрещя сестра ми…
- Ама как така! – шепна аз…
- Стани! – изкомандва баща ми над мен.
Ставам...
Следва звучен шамар!...
Искри светват в очите ми, секунди не виждам нищо, стоя объркан, унизен, опитвам се да преглътна – не мога…
Дочувам глас:
- Маймуни!... За кола́чета се карат!...
Сестра ми проплаква:
- Видя ли, к’во стана!...
Видях!...
Буца в гърлото ми, не мога да заплача…
Излизам на пръсти навън - бос, без торба с тетрадки, тръгвам към училище…

Питам сина ми:
- Теб плескал ли съм те някога?
- Да, веднъж, един шамар, още го помня…
- Хм…
- Карахме се със сестрата за някакви мекици…