автор: ehnaton

Слушам мантрата за изтичащите мозъци и младежта на България през целия си съзнателен живот.
Аз съм на 31 години, следователно, откакто съм се облещил на белия свят и съм започнал да се вслушвам в посланията му, тоест някъде от началото на деветдесетте години на миналия век, слушам все това - емиграция, липса на възможности за младите тук, разрушена държава, която ги прогонва от земите си и ги обрича на странстване по света и пр. и пр.
Милиони наистина от сънародниците ни се ометоха с време и без време. Не един и двама мои близки хора за добро или лошо също поеха по този път. Някои пък за моя най-голяма радост се позавъртяха, позавъртяха и се върнаха. В известен смисъл и аз направих така, но не защото исках да избягам оттук. При мен всичко беше подчинено на младежкия авантюризъм - една тригодишна сръбска одисея (впрочем всеки уикенд се връщах в София, защото имах тази възможност) и един смахнат водевил в Чешката Република за четири месеца. Там имах намерение да оставам по за дълго, но слава Богу! Разболях се тежко, върнах се по спешност и оттогава съм си все по нашенско. И нямам никакво намерение да мърдам.
Нямам и намерение да говоря повече за себе си. Просто споменах като един вид уговорка тия неща, за да не излезе, че пиша от позицията на човек, който се страхува да се надигне и да потърси дръзновено щастието си другаде, та затова и в някаква консервативна застояла злоба осъжда тия, които са посмели и са го направили. Впрочем, не смятам и че се изисква кой знае колко голяма смелост да емигрираш, особено когато си по-млад. Това си е дори забавление, авантюризъм...
Не искам и никого да осъждам, но все в един момент ще прозвуча така, няма как. Вярвам, че всеки е свободен да избира и чертае съдбата си. Тъжно ми е също така, когато се раздеям за дълго с близки, но същевременно си давам сметка, че само пътят на свободата е пътят към израстването на личността. Нека всеки се поучи от житейския си опит и сам стигне до истината. Затова и винаги съм благославял мислено поемащите обикновено на Запад и изоставящи родината ни и мен.
Та не искам да осъждам никого персонално. Искам просто да се опитам да хвърля една малко по-различна светлина върху проблема с емиграцията. Една, да кажем, научно обоснована гледна точка по този проблем, да дам етическия ракурс на едно явление, за което обикновено говорим твърде емоционално, водени от някакви необуздани патриотични и свърхполитизирани пориви, съчетани с тази крайна по славянскому самокритика до самобичуване. В това си увлечение, преврънало в наша народопсихологическа черта, не правим дори опит да вникнем в духовните постаменти на емиграцията. Ние просто роптаем или се вайкаме и това ни пречим да видим тези постаменти. А духовни постаменти има всичко в този свят - от аварията във Фукошима през селфитата до последния албум на Мадона. Стига да ги потърсим, ще ги намерим.

Човекът безспорно е същество светло. Или поне в него е вложен изконния стремеж към светлината, към щастието, към удоволствието, към радостта... Това обаче е само едната страна на нещата. Редно е да се каже, че човекът е попаднал в един свят, в който има зло, страдание, болка и смърт и докато на този проблем не се намери решение, което да се вмести в една обща цялостна картина, не можем да говорим за пълноценно разбиране и познаване на живота и човека. Още повече в самите понятия за светлина, щастие, удоволствие и радост ние не влагаме един и същ смисъл, а ако ги разгледаме поотделно и последователно на моменти ще избуят съвсем противоположни смисли на тези привидно принадлежащи към един и същ етически ред понятия. Ето защо не бива да ги поставяме на една плоскост. Понякога тези наши видимо светли стремежи могат да се примесят с най-низки страсти - да бъдат дълбоко белязани от себичност, да се превърнат в опасни зависимости, измесвайки всякаква свобода, да станат причина за нещастието, страданието, тъгата, болката и дори смъртта на други хора. И често става именно така. В стремежът към щастие "на всяка цена" човек обикновено губи човешкия си облик (по Солженицин).
В етиката на смисъла този проблем е поставен още в зората на философската наука. В Древна Гърция са възникнали последователно няколко философски направления, които са поставяли етическия въпрос за смисъла на човешкия живот и са му давали различни отговори. Естествено - удовлетворяването на стремежа към щастие и удоволствие (все още неразличени съвсем) се очертал като първо такова решение на проблема за смисъла на човешкия живот. Аристип обосновал хедонизма като най-крайното сред възможните решения на въпроса. За него удоволствието било висша и единствена цел на човешкия живот. Удоволетворяването му човек трябвало да преследва на всяка цена. Страданието, лишенията, болката съответно трябвало да избягваме също на всяка цена и който не го правел се считал от Аристип за извратен. Съвременниците на Аристип естествено никак не го обичали, наричали го "царско куче", тъй като ползвал всякакви средства за да се домогне до позиции и облаги и да избегне евентуални несполуки. И успявал. Очевидно работеща философия.
След Аристип Епикур създал епикурейската школа, която като да посмекчила крайния хедонизъм, който бързо намирал последователи сред тогавашното по принцип склонно към разгул общество. Удоволствието за епикурейците се явило вече облагородено, тоест именно като "благо", но не всяко благо било в техните очи удоволствие и онова удоволствие, след което идва болка, следвало да се избягва. Тук не се прави уговорката коя болка, идваща след удоволствието трябва да избягваме - моята или чуждата? Явно, доколкото епикурейството е ориентирано към удоволствието като благо, става въпрос предимно за моята болка, като не-благо. В крайна сметка подобна съобразителност по отношение на видовете удоволствия и избягването на носещите болка удоволствия, е просто една по-префинена себичност, един по-добре прицелен, по-далновиден стремеж към удоволствие. Това е - избери внимателно хубавото, избягвай старателно лошото... Позната и днес до болка философия. В епикурейството просто е ревизирано безумието и слепотата на хедонизма, след като за всички явно е била видима моралната деградация на изповядващите го. Но по същество в епикурейството не е добавен някакъв по-възвишен стремеж, не е открит по-различен смисъл от удоволствието вече третирано като "благо", освен може би, че доколкото на удоволствието се гледа като на благо, с това може би се има предвид по-скоро щастието, отколкото грубото често пъти чисто плътско удоволствие, което така привличало хедонистите.
За християнска Европа подобни визии за смисъла на живота вече не били допустими под никаква форма. Те очевидно противоречали на християнския светолед, при който удоволствието, когато се възприема като цел и смисъл на живота води до грях и смърт на душата за вечността. Още в Древна Гърция всъщност се появил аскетичният идеал като опозиция на хедонистичния и епикурейския. Стоическите школи изповдявали виждането, че страстите и афектите следва да се овладяват, потушават и избягват в името на постигането на спокойствието и мъдростта. Тук все още липсвал обаче най-дълбокия смисъл на аскетизма, който можел да бъде внесен само от християнството, а именно - аскетизмът като очистване от страстите, буквално - упражнение в безстрастие, което има за цел не да ни превърне в спокойни земни мъдреци, а да приготви душите ни за реално богообщение с излаз към вечността.
В късния римски стоицизъм с неговия идеал за спокойния безстрастен мъдрец удоволствието, тази основополагаща за гръко-римското светоусещане категория, не изчезнало напълно. То преминало в нова форма, намерила израз в нов термин - т.нар. щастие, което се преляло в учението за евдемонизма (от стгр. eudaimonia - щастие). Красноречиво е, че, напротив, в Бибилията не срещаме нито веднъж точно тази дума. Срещаме думата "радост", при това стотици пъти, но "щастие" - не. Това е така защото понятието щастие на стоиците все пак сочи към земното благополучие, а християнството не иска да ни остави само с едното земно благополучие. То ни предлага много повече от него и ни призовава към радостта. Радостта е небесна категория, сърдечна. Тя много малко се отнася до нещата вън от човешкото сърце, познаващо Бога. Докато щастието... е, трябва да признаем, че то зависи доста от външните обстоятелства. Християнските мъченици със сияещи от неземна радост лица са понасяли ужасните изтезания, на които ги е подлагал късния езически Рим. Дори при най-страшните мъчения радостта не е изчезвала от тях, а напротив - те се стремели към тези мъчения, искали да се удосотят с тях, знаейки, че след тях радостта ще се умножи неизмеримо повече. Римляните, напротив - присмивали се на тяхната безумна жертвоготовност в името на Христа и се изумявали от твърдостта, с която понасяли страданията, както и още повече на пълния им отказ да приемат обещаваните почести и блага, при едничкото условие да се отрекат от Христа. Те просто не могли да проумеят, че има нещо повече от щастието, така както го виждали те, в името на което си заслужава човек и да умре, разкъсван от лъвове или одиран жив. В мъченичеството е изразено цялото кардинално различие между античния и християнския идеал.

Та защо говорих толкова много за тия неща?
Нашите емигранти търсят щастието в този живот, не вечната радост, която не може да бъде постигната без съзнанието за изпълнен дълг. Те са римляни, много повече отколкото християни. В етиката на обратния бряг на евдемонизма, при който смисълът на живота е търсене на (земно) щастие, стои учението за ригоризма, при който смисълът на живота е в изпълнението на дълга, а щастието - само възможна награда. Евдемонизмът и ригоризмът са вечното етическо противоречие между "искам" и "трябва". В най-висша степен рупор на ригористичната етика в европейската философия е Кант, намерила своя най-сбит израз в известния категорически императив, който гласи:

"Постъпвай така, че максимата на твоята постъпка да може да се превърне във всеобщ закон."

Достатъчно е да си представим какво би се случило, ако всички вкупом рекат да емигрират - световна икономическа и транспортна криза - за да разберем, че в емиграцията има изпълнение единствено на евдемоничния идеал, а ригористичният е пренебрегнат почти напълно. В емигрантската философия чувство за дълг, освен за дълг към личното щастие и личната реализация, няма. Няма още готовност за саможертва в името на другите, на родината, няма готовност да се служи на другите, няма - в последна сметка собствено погледнато - и любов, доколкото любовта е именно жертва.
Емигрантът е воден почти единствено от желанието да уреди своя живот и доколкото родината му не му го позволява, той е готов да я напусне на мига, без да се замисли, че може би родината му има нужда от него, от неговите сили, неговите специални познания и умения, неговия младежки устрем и пулс. Това не важи за всички, разбира се. Със сигурност има хора, които са принудени да потърсят средства за съществуването си вън от България, притиснати от много тежките условия тук.
Но в повечето случаи на е така. В повечето случаи става въпрос за един цялостен евдемоничен светоглед, прихванат от Запад и наложил се трайно у нас. Светоглед при който на младите хора от най-ранна възраст се внушава, че трябва да се стремят към максимума щастие на всяка цена още в този живот, че не трябва да погубват живота си в България, която очевидно не може да им осигури този максимум земно щастие и че за целта просто трябва да се изметат оттук още щом завършат средното си образование. Че трябва, независимо от това, че биха могли да живеят скромно, но достойно и в България, вливайки своята кръв в нейните съдбини и изпълнявайки по този начин дълга си към родината, те трябва да препочетат да захвърлят този дълг и да заминат далеч, в служение единствено на собствения си просперитет.
Ето защо винаги чувствам особена погнуса, когато емигрант критикува България издалеч. Изпитвам най-искрено негодувание, когато някой насмогнал на масрафа си, намерил щастието си, загрижен реално единствено за себе си емигрант, на думи изразява дистанционното си родолюбие, че и с принаден надменен укор към всички нас, глупаците, които все пак живеем и се трудим в тази окаяна страна. Чудиш се - този човек от каква позиция ме критикува? Че не съм избягал? Че сякаш аз самия съм виновен за положението тук, такова каквото то е? Че да не би пък той, измъкналият се, отървалият се, с нещо превъзхожда моето положение и има право да критикува състоянието ни от височината на своите постижения, в светлината на своето... бягство? И откъде-накъде роптае той, след като аз съм този, който въпреки нищожната си учителска заплата намирам смисъл и полза да продължавам да работя тук без да роптая срещу "скапаната държава", а той там яде наготово плодовете на една чужда нему култура? Чудя се и не намирам отговор, но искам да кажа на тези хора, на този събирателен Емигрант:

Ако обичаш наистина родината си, емигранте, ела си! Върни се тук, пожертвай силите и комфорта си тук, за нас, за България, за родината си... Дай живота си, понеси с нас теготите и мизерията, начупи колата и токчетата си по следвоенните тротоари и улици, ядосвай се и прави забележки на мудните служителки, сподели с нас трагикомичната ни действителност, работи с нас, за да я поправим, кажи си думата, викай, ядосвай се, отчайвай се понякога, но не губи надежда, а вярвай, просто имай вяра, че всичко има смисъл! Крещи и викай, псувай, ако щеш, но тук при нас, за нас! Не оттам, не през скайп, защото докато си там не ти вярвам, че си там заради нас. Там си заради себе си и най-много заради семейството си. Ние сме тук и макар и труден животът ни е възможен. Умрели от глад няма, а бездомници има по-улиците и на най-богатите държави, нали?
Ела си тук и ще ти повярвам! Живей и умри, ако трябва, с нас и за нас! Умри за нас като Левски, когото вярвам все още почиташ като велик човек.
Но недей да виеш от виенската си мансарда, не ни проклинай от лондонския си апартамент, не рони сълзите си от далечно Чикаго... Защо са ни тия сълзи на нас? Какво да ги правим? И за тях ли да мислим? Изгонили сме те били? Я пък и ти. Сам си си избрал да заминеш. Сам можеш и да се върнеш. Тук е такова, каквото е и с твоето заминаване на теб вероятно ти става по-добре, но тук не става по-добре, а става по-зле. Ако искаш да стане по-добре, зарежи себе си и дребнобуржоазните си интереси. Изпълни своя висок дълг... Можеш ли? Останало ли е в теб все още съзнание за дълг или там дълбоко в теб стои все оня идол, наречен "Аз и моето щастие"?
Ако не е така, както казвам, а всичко това е една грешка, една временна слабост, а реално ти наистина милееш за България, ела си тук! Работи за нас, не за себе си! Захвърли всичко там, както захвърли някога всичко тук и си ела! Ето това ще нарека истинска смелост и любов. Знаеш, че винаги ще си добре дошъл. С мед и питка ще те посрещнем даже.
Ако пък не смееш - просто замълчи. Ние нямаме полза от твоите критики към нас, те само сипват още сол в раните ни. Ние и така сме достатъчно самокритични. Всъщност твоите критики са проявление на наша национална черта, тукашна, ти оттук си станал такъв, тук си станал толкова прозорлив и критичен. Не там. Тук.
И не ми обяснявай колко е добре там. Нека е добре. Ашколсун! Тук обаче е зле. Тук има работа за вършене. Тук има дълг за изпълнение.
Но сега ти си там, където всичко е уредено, където ти си уреден... Разбираш ли ме?
Аз вярвам, че наистина те боли за нас. Но не смесвай шепота на гузната си съвест с крясъците на критичността си. Не превръщай гнетящото те чувство за неизпълнен дълг в озлобление към нас. Ние не го заслужаваме.
Просто си ела! Да плачем и да се радваме заедно!