автор: ivliter

21.

Пред лекарския кабинет се засичаме с мой познат, с когото преди много години сме се срещали на шахматната дъска в общоградски състезания. Познавам го, като добър шахматист, много амбициозен. Спомням си за онези времена от младостта ни, когато имаше много
инициативи, в които човек можеше да се изявява. Спомням си с носталгия за интересните шахматни турнири в които съм участвал. Спомням си и се питам, защо стана така, че всичко това е забравено, минало, което едва ли ще се възкреси. Явно не успяваме още да отделяме в историята си хубавото от лошото, да отхвърляме лошото и надграждаме хубавото.
Гледам моя познат и виждам колко много сме остарели, колко сме се променили. И уж сме същите, ама не сме. Времето е оставило своя отпечатък върху лицата ни, върху фигурите ни, върху походката и стойката ни.
– Как си приятелю, не сме се виждали от години? – питам го аз.
– Как да съм!? Щом сме тук, явно нито ти, нито аз сме добре – отвръща той.
– Така е. Но ето пък, че това ни дава възможност да се срещнем. Играеш ли още шах?
– Играя. Жалко, че нямаме вече клуб.
– Имаш ли сериозни партньори?
– Нямам, но го правя редовно в интернет. Дори предпочитам да играя там.
– Защо, не е ли по-интересно в пряк контакт, на живо?
Не е. Там мога да избирам противниците си по коефициент – когато искам играя със силни, когато искам със слаби. Имам избор. Освен това си спестявам някои други неудобства.
– Например? – любопитствам аз.
Събеседникът ми се замисля за миг, после отвръща:
– Например избягвам неприятната гледка на завистта в очите на някои хора, когато побеждавам, а от друга страна, да гледам самодоволните физиономии на някои успяващи. Ти не играеш ли в интернет?
– От време на време. Използвам на компютъра няколко шахматни програми. Но предпочитам на живо.
В това време от кабинета на личния лекар излиза пациент, и докторът се появява на вратата:
– Да влезе следващият.
Моят познат опитва да стане бързо от пейката, но явно го боли кръст и той трудно се изправя. Тръгва, но изглежда има болки и в краката, защото накуцва – върви към кабинета с полюшваща се походка.
Когато вратата се затваря зад гърба му, аз си казвам: „Да, много сме се променили. Времето ни е променило. И не само физически, променило ни е начина на живот и на мислене, променило ни е манталитета. И всичко това, струва ми се не към добро.“ После си рекох: „Ако имаше сега тук един шах и един достоен противник, колко по-лесно би било чакането пред лекарския кабинет.“
– Да влезе следващият – чувам гласа на доктора.
Следващият съм аз. А кой е следващият?...