автор: ivliter

20.

Чудех се, като се прибирах към къщи, дали да мина по търговската улица или през парка. Реших, че щом няма какво да купувам от магазините, по-добре да мина през тишината на мястото за отдих и почивка. В централната част на алеите, не далече от чешмичката, в сянката на стария клонест орех, мъж в инвалидна количка беше поставил пред себе си стол и
шахматна дъска. Стоеше с наведена глава, приведен над разместените фигури, замислен върху ситуацията, получила се при сблъсъка между черните и белите фигури. Решавам да се отбия за малко при него и ако желае, да разтуша самотата му с няколко думи. А ако почувствам, че преча на размислите му, нямах намерение да се натрапвам. Като стигам при него, поздравявам и го питам:
– Сам със себе си ли играете?
– Не. Би било много скучно. Каня всеки, който желае да направи по един ход, според него, и според ситуацията. Може и вие да направите. Заповядайте!
Нямах голямо желание за игра, имах намерение само да поговорим. Сядам, а той продължава:
– Преди да се разболея и да седна в инвалидния стол, не се интересувах изобщо от шах. Но сега, прикован в него, имам твърде ограничен избор за развлечение. Шахматът се превърна в едно от тях. Обичам и да чета книги, но не може сам да се чете. Идва момент в който гледането на телевизия и четенето на книги омръзва. Тогава ми идва на помощ шахматът.
Питам го с какво се е занимавал преди, от какво боледува и той накратко ми разказва. Виждам, че тази тема му причинява болка.
– Липсва ми работата, но най-вече ме боли, че постепенно загубих мнозина от приятелите си. С някои ходехме за риба, с други излизахме в планината, с трети посещавахме мачове, играехме карти. Останаха ми двама, трима, с които рядко се виждаме.
Съчувствам му. За да не го натъжавам, сменям темата:
– Има ли желаещи да правят по един ход?
– Намират се, макар и не много.
– Получава ли се нещо, при толкова играчи, при различното виждане и разбиране на играта? Защото някой прави силен ход, друг след него слаб!?
– Всякак бива. Понякога се правят много глупави ходове, но се случва да има и остроумни; понякога предлагат познати до втръсване решения. Слабите ходове ги връщам. Оставям тези, които ми харесват, които ме затрудняват и в които има перспектива – отвръща той. – А вие играете ли?
– Да. Обичам.
– Тогава какъв ще бъде вашият ход?
Поглеждам ситуацията на дъската и преценявам, че партията няма да е интересна за мене. „Какъв да бъде моят ход!? Мисля, че най важният вече го направих, като спрях да си поговорим, като се запознах с този човек, като разменихме мисли за шахмата, като споделихме любовта си към него. Нима споделянето не е едно от най-важните неща в живота. Да. Аз направих добър ход – докоснах се до един непознат до този момент за мене човек, докоснах се до неговия малък свят. Стана ми веднага симпатичен. Независимо от положението в което беше изпаднал, намираше желание за пълноценен живот и сили в себе си, да не се отчайва, да не се предава. Ще е добър и следващия ход, ако успея да спечеля сърцето и приятелството му. Какво ни носи утрешния ден, никой не знае. Ами, не дай си боже, се окажа в неговото положение!? Как бих живял тогава аз? Този мъж, в инвалидната количка, е за пример за това, как при такава ситуация може да се осмисли живота с полезни неща, как да не се изпада в отчаяние а да се гледа напред, а не назад, защото това, което е назад, вече няма да го бъде, колкото и да ни се иска. Посоката е само една и тя е напред.“ Това си помислих, а му казах:
– Предпочитам да започнем отначало.
– Още по-добре – съгласява се той.
Започваме играта мълчаливо. Още след първите няколко хода разбирам, че няма да ми е лесно – явно беше играл много и беше мислил много върху играта. Началото е равностойното, развитието в партията също, за да се стигна логично в последствие до реми.
След края на играта си стискаме ръцете дружелюбно.
– Добър сте – му казвам. – Пак ще мина някой път да поиграем.
– Да трябва все пак единият от двама ни да е по-добър и ще разберем кой е той.
Така, без да очаквам, си намерих още един достоен противник, с който да премервам силите си на шахматната дъска.