автор: daro

Недописан е белият лист –
остана ръката й недейна.
Изпива смъртта
до последна роса.
Износва плода на идея.

Прогаря ъгли върху пламъка.
Почерня ме...
(тъй както го иска.)
Усмивки на минали редове
на сивия фон побеляват.

Смеховете ни се смесват с извори
и всеки призив е признание.
Поклон пред Гласа!
Глас – изгнание.
Глас – делириум.
Глас – екстаз.

Нощта като бездомно хъски
погубила очите си в росата,
открива стан от сини пръски
и надушва стъпки към реката.

Не знам, колко е страшна,
колко мистична, реална...
но такава е нейната обич –
иска ме
черен лист
изгорил човешкия обръч.

Тя е гладка вода...

потъват ръцете ми
след всяка крачка назад.