Стоеше срещу нея и я гледаше любопитно, преценяващо, ококорила огромните си черни очи. Досадница! Какво търсеше на нейната маса? Какво?! Мирела я погледна на свой ред – пренебрежително. Кой я беше допуснал тук? Само да можеше, щеше да я смачка. Нахалница! Мирела сви от яд в юмрук ръката си с
перфектен маникюр. Усещаше се безупречна в новата си тясна червена рокля, която подчертаваше тънката ѝ талия, а деколтето бе магнит за мъжките погледи. Мъжките, да! Но защо и на тая... Заслужаваше и вниманието, и възхищението на мъжете. Бе горда със себе си. Чувстваше се победител в една от най-трудните битки. Тази със самата себе си, със собствената си лакомия. Едногодишните ѝ усилия бяха дали резултат. Тя бе моделирала тялото си така, че да се чувства комфортно в него, а волята и упоритостта, които не бе подозирала че притежава, ѝ вдъхнаха увереност, че би могла да промени и други аспекти от себе си и живота си.
А оная продължаваше да я гледа... втренчено и невъзмутимо, като равна. Не се ли виждаше - невзрачна, сива, обикновена, безформена. Само очите, само очите ѝ бяха големи и дълбоки. Може би искаше да ѝ каже нещо, а може би не... Както и да е. Има ли значение? Мирела обаче искаше да ѝ каже. Не, не да ѝ каже, искаше да изкрещи на досадницата „Махай се! Какво правиш тук? До мен?!” Но дали имаше право?! Събитието беше публично. Всеки можеше да присъства. Пък и някак бе несъвместимо с новата ѝ визия. Погледна я с възмущение. Дано разбере и се махне най-после... И да. Тя се обърна, но не заради погледа, а защото го усетиха. И двете го усетиха. Него, горещото привличане.
Горещото привличане, което накара невзрачната, досадна муха да се завърти и литне към пламъка на току-що запалената свещ, Мирела да се завърти на дансинга в танц с очарователния мъж от съседната маса, а във въздуха да се носи аромат на прогорени крилца...
Валентина Йосифова
28.10.2014 г.