автор: antonio60

Богомил се разболя. Остави на жена си Горана грижата за трите им деца. Едното Ганка, другото Стояна и Тонка, най-малката.
Той беше едър и здрав човек. Някои говореха, че го хванала лоша болест. Други, че има направена магия. Трети, че лекарите от града не му разбрали болката. Някои под сурдинка шушукаха за баща му. Не му дал наследството - земите. На кого ли да вярва човек? Горана знаеше защо мъжът ù пушеше ли, пушеше. Оставаше сам на стълбището. Замислен и уморен. Когато го питаше: “Кажи бе, Богомиле, какво те мъчи”, той нищо не отговаряше. Само мълчеше и пушеше. Някой път продумваше: ”Нищо ми няма, просто си мисля”. Горана беше подочула за братята му. Те наследили земите. А за Богомил - нищо. Баща му обещал му, но при условие. Да остави Горана. Макар и трудно, двамата живееха и се разбираха. Взеха се по любов. Която никак не се харесваше на стария Керан. Какво ли не прави да им развали работата. Пращаше сина си надалеч. Даде пари на баща ù. Да спрат да се виждат. Даже прати хора да я заплашат. Не стана. Никой от тях не се уплаши или разколеба. Работеха нивите на чорбаджиите в близкото село. Направиха си малка къщичка. Грижеха се за двете си деца. Изнемогваха, защото нямаха парче земя - тяхна. Това положение беше тежко и за двамата. Горана реши да направи нещо. Един ден отиде и застана пред портата на Керан.
И се поразговориха. В интерес на истината той я прие. Нищо, че първом се скри. Остана учуден от смелостта и решимостта на тази жена.

-Добър ден, свекър ми Керане!
-Добър ден, невясто Горано. Що има?
-Искам да те питам нещо? - промълви тя.
-Питай, да видим. - отвърна той.
-Храним две деца, но стана трудно. Богомил не смее да ти се помоли. За едно парче земя.
- Като нямате, аз какво да правя?
-Син ти е, дай му!
-Да се оправя. Мене пита ли, като се жени?
-Аз ли съм причината?
-Май тъй ще излезе. - нагло отвърна той.

В очите ù напираха сълзи, душата я заболя. Намери сили да отвърне и да продължи разговора.

-Дай ни мястото до Арнаут чешма. Никой не го работи.
-Никой?! Но ще ми потрябва!

Горана не изпитваше злоба или омраза към свекъра си. Тя много добре знаеше, че тази земя е песъчинка от неговите имоти. Говореха за него колко имоти, ниви има.

- Остани си със здраве, Керане!

Последният остана с отворени уста. Очакваше караница, крамола или гюрултия. Но… Жената просто и кротко си отиде. Сякаш нещо в коравата му и жестока душа потрепна.
Горана не разказа на Богомил тази малка история. Това беше малката ù тайна.
Същата вечер старият Керан не можа да заспи. Въртя се в леглото, пъшка, охка. Чак призори заспа. Задряма ли? И… разхождаше се на зелена поляна, пълна с красиви цветя. Някаква фигура в бяло му махаше с ръце. И колкото повече се приближаваше до нея, го обземаше чувството на благоговение и преклонение. Преклонение пред нещо Велико...

-Ще дам с радост... - промърмори в просъница Керан.
-Какво ще даваш бе, мискинино. - почти изпищя жена му.

Събуди се цял плувнал в пот.

-Слушай, жено, да тръгваме при Богомил. Сънувах сън. Нещо е станало.

Тръгнаха набързо с двойка врани коне. Имаше най-гледаните и хубави коне в околията. Имаше и красив файтон. Нямаха стигане, бяха по-бързи от вятъра, но... Когато стигнаха, чуха лошата вест... Богомил беше починал. Нещо се обърна в сърцето на стария Керан. Нещо направо го обърна сякаш с главата надолу. Реши да направи някакво добро. Това се загнезди в главата му. Извика един свой братовчед - Даньо. Той имаше две деца, а жена му беше починала. Трудно се оправяше с децата - две момичета. Пък и беладжийки и глезени, същински принцеси. Предложи му да вземе Горана. Да се грижи и за неговите, и нейните деца. Оня веднага се съгласи, като чу за Арнтаут чешма. Кой бяга от нива, до която има вода.
Горана също се съгласи. Защото имаше и къща, и земя. Земя, с която да изхранят и двамата децата си. Работиха здраво, изкараха добра реколта. Работата обаче не тръгна, както очакваше Керан. Даньо вярваше на своите. Двете винаги набеждаваха децата на Горана и Богомил. Все те отнасяха караницата или наказанието. Товареха Ганка и Стояна с много работа. Горана си мълчеше. Най-много с работа товареха Ганка. Макар и малка, бе яка и издръжлива. Помагаше като момче. Беше истинска бабаитка. Биеше момчетата наред. Даньо все намираше начин да я нарани. Или да ù намери работа. Но Ганка не се превиваше и плашеше. От работа, каквото и да било. Един ден зашлеви щерката на Даньо - Марина. Даньо видя всичко. Марина беше виновната. Хвана Ганка за рамото и я раздруса. Остана като попарен от реакцията ù. ”Не ме дърпай. Не си ми баща.” Оттогава я намрази. Още повече, защото Керан беше там и рече:

-Остави детето, чукундур!
-Аз, чукундур? - попита Даньо.
-Ти! Дадох ти хляба в ръцете...

Тези думи хвърлиха масло в огъня на яростта му. Тогава започна да крои план за отмъщение.
Реши да изведе Ганка с него в гората за дърва. В близост до Голямото тресавище. Дето ходеха само ловците и горският. Само те познаваха пътя през тресавището. Беше ходил няколко пъти и мислеше, че познава мястото. Поводът да съберат дърва за огрев. Между мочурището и гората имаше изсъхнали дървета. По земята много изпадали клони. Беше мрачна късна есен. Вятърът свиреше в клоните на дърветата. Птиците в гората усещаха поривите на зимата. Затова не пееха така весело. Горана остана доволна, когато Даньо остави децата при нея. Да помагат вкъщи. Защото се беше насъбрала много работа. Децата метяха двора, носеха вода, тя хранеше животните.

Даньо обясни, че отиват за сухи клони в гората. Забрави да спомене за мочурището...

- Ще взема Ганка да помага... Довечера се прибираме.

-Добре, Даньо!

Горана извика при себе си дъщеря си. Облече я добре. Обу ù новите плетени чорапи и цървулите. Последните бяха подарък от дядо ù Керан. Потеглиха и се изгубиха от погледа им. Стигнаха до мочурището. Той позна пътеката, през която беше минавал. Имаше и едно място, където можеше да обърне. Събраха достатъчно сухи клони.

-Ганке, чакай да обърна каруцата.

-Добре, тате!

Хубаво, ама той не се върна. Ганка чака, чака. После извика. ”Тате, тате. Къде си?” Чуваше се само грачене в далечината. Тръгна да търси пътя. Разбра, че е сама и и стана страшно. Все пак беше дете на 13 години. На едно място се спъна. Падна ù цървулът. Гледаше да не изгуби подаръка на дядо си. Не усети как чорапът ù се закачи на един бодил. После започна да се разплита. Оставяйки синьо-червена нишка по тревата и камъша. Камъшът, който растеше около нея, беше изсъхнал. Имаше златисто-кафяв цвят... В цяло село се разтревожиха, че ги няма. Започна да се здрачава. Тогава Керан извика Коста, негов приятел. Качиха се на файтона и потеглиха. Знаеха само, че са някъде в гората. Но точно къде...
Ганка спря да вика. Уплаши се и застана в коренищата на едно голямо дърво. То беше и високо. Пазеше я от вятъра... До нея се виждаше мътната вода на тресавището. Не посмя да тръгне наникъде. Даньо да се беше върнал през това време. Обаче любопитството му надделя. Обиколи почти цялото мочурище. Да види къде е потънала. Остави я там, където камъшът беше зелен. Това означаваше, че щеше да пропадне. Припомни си и думите на Горския. “Ако минаваш с каруца, карай по сухия камъш. Там почти няма вода. Дето е зеленото, там е блатото”
Остана учуден, когато не я видя и чу. Помисли си: “Работата е опечена.” Направи рязък и остър завой... Конете се подплашиха и хукнаха в галоп. Не можа да ги спре. Не видя, че конете преминаха границата... на зеления камъш... И с грозно шляпане и цвилене навлязоха в блатото. Каруцата се наклони и той падна във водата. Докато разбере какво става... устата и носът му се напълниха с вода. Задави се, закашля се, посвести се. Изправи се. Опита да се надигне и разбра, че е потънал до кръста. Изведнъж видя зеления камъш.Чак тогава се уплаши. Взе да маха с ръце и рита с крака и тогава... Над него останаха бълбукащите мехурчета на оловночерната мътилка на блатната тиня...

Коста спря каруцата и видя на тревата цървул. Погледна по-внимателно и откри червено-синята нишка. Нишката на майчината любов... Откриха я под ствола на огромно дърво. Да хлипа. Коста я наметна с ямурлука си. Керан му каза:

-Коста, погрижи се за внучките ми?
-Дадено!


Качиха се на файтона и поеха по тъмния път към село. Гледаха колелата да стъпват по изсъхналия златисто-кафяв камъш. Защото Горският и ловджиите бяха много малки, когато Керан ги научи да се пазят...