автор: VOLTER

Имаш ли хабер какво е да пасеш волове преяли заранта попара!... Хвърчал ли си, от единия край на мерата до другия, с торба врязана до кръв в рамото! Преглъщал ли си без слюнка, щото си излял манерката, та да олекне торбата? Залитал ли си от глад, че си изхвърлил котел с кортмач, канче с каварма, самун хляб, и какво ли не, та връвта да не къса рамото… Плакал ли си със сълзи по тия два луднали вола? Псувал ли си на майка Пенчо и Ванчо!...
Бях на десет…
Сутрин баба ме събужда да изкарам воловете по хладно на паша, когато най-сладко се спи . Времето за закуска често отспивам, а в седем воловете тежко реват, ровят с крак и ме чакат на пътя…
Плисвам лице с шепа вода от герана, нарамвам пълна торба и тръгвам да ги поя на Гаргаджовата чешме…
Всичко добре, докато стигнем Яламъта – там, видят ли други хайвани, Пенчо и Ванчо дигат муцуни, размърдат ноздри, изпръхтят, гаче подушват нещо си, изфучат, вирнат опашки и хукнат като подбаджикани през ниви и угари…
Хорската стока кротко пасе, децата играят на джитма , а аз, изплезил език, линкам с торба подир тия две чудовища - няма и няма спиране, нямат озаптяване!... И как ли да спрат, като заран баща ми става по тъмно да ги подхранва - кой да ти стърже сух бозалък, щом търбухът е пълен с попара!...
Един ден Женков Трънго рече:
- Бе, тия побеснели волове, що не им земеш страха!...
- Ми как, гато не мога да ги стигна!...
- Да ги заклещим в сляпото дере и да им теглим един як пердах…
Речено-сторено – заклещихме ги и почваме да ги налагаме със сопи… Те скачат по брега, а ние, застанали на входа, перем кой как и де свари. По едно време Пенчо се извърна, изфуча и тръгна с рога срещу нази - хвърляме тоягите, драпаме по брега, крещим обезумели:
- Брях, мамка му хайвани и от бой файда няма! – тюхка се Трънго.
Страшно си е един тон животно да тръгне връз тебе!...
Дядо Гочо се хили и подхваща Трънго:
- Бе що ти е мокър дирника, га гледам в дерето вода няма, па и дъжд не е летяло!...
Голям бъзиктар е дядо Гочо - мен пък ме утешава:
- Зарежи ги тия урсузи, да вървят на майната си, де ще идат… Стой туканка, ей сеге ша рукна малевци да напра’им малко пехлеванлък…
- Колко му е – хвърлям антерията и изхлузвам потурите, мен малко ми тряб’а...
Един по един набързо ги търкаляме по гръб ония ти келяви малевци, дето се перят , че били по-чаламлии от нас, синеджиклии!... Ай, сакън!...
Накрая каздисани ги подбираме с тояги до Яламата, та назад не поглеждат…
Привечер се сещам за воловете и тръгвам да ги диря...
Тука Пенчо, там Ванчо – нигде ги няма… Брей, ми сега!... Връщам се на село, гледам да́ма - празен… Хуквам в тъмното пак да ги търся по баирите.
- Я́ла Пенчо, я́ла Ванчо, гя, гя!...
Гя, гя, а буца в гърлото е заседнала и сълзи напират в очите – няма и няма!...
Връщам се отново в селото, а тетю ще ме смръкне - сега пък дядо го нямало, тръгнал мене да търси…
- От утре хватам чирак, от тебе хаир няма – пишман воловарин си ти!...
Пък баба:
- Ка ше хваташ чирак, ставаме смях на хората!... Нашият люпенин да линка из село, пък чирак да хрантутя, айде холан!...
Мрънкам тихо на мама:
- Ми, воловете...
- Воловете овършали царцата на Манол Бурата и пъдарина ги арестувал при бика. Сега тряб’а да платим декар ометена царца – и ме гали по главата…
Заспивам като отсечен… На другия ден се будя по обяд и търча да изкарам воловете – да, ама ги няма, дама празен, излизам на пътя - няма ги!
- Къде са Пенчо и Ванчо! – питам баба през сълзи.
- Не видиш ли, чирак ги подкара…
Оттогава не се показвам на пътя, станах за резил – и за воловар не ставам...