автор: kardamec

И ловец съм, и рибар съм…. – песента излизаше мелодично от гърлото на Петър. Ала винаги стигаше само дотам. Истината е че Петър наистина бе ловец, рибар, знахар,кожар, дърворезбар, както и още доста неща, но просто нещо го възпираше да продължи. Той бе наясно, че докато нестане и грънчар, живота му няма да е пълноценен.
Затуй както си стоеше седнал на маса със салата и ракийка, стана - толкова рязко, че жена му се стресна, и тръгна към къщата на Ваньо Грънчаря от съседното село. Излезе на улицата и с бодра крачка тръгна към Ваньови. Беше взел някой друга монета – да плати на човека – къде за изхабената глина, къде за чиракуването. Петър Даскала му викаха, въпреки че не беше даскал... Даже в тяхното село нямаше школо. Викаха му тъй, защото можете да те научи на важните неща в живота. И к’вото и да го питаш – малко от малко знае – как се правят каруци, как се прави кладенец, как се копае,сее и теса. Всичко знае.
-Здрасти бат Петре.
-Здравей Гоше. – Дълбок му беше гласа. Дебел. Като кажеше нещо и мечките го слушаха.
-Здрасти бат Петре.
-Здрасти Ванка. – Ванката беше 3-4 години по-стар от Петър – на 39, ала ей тъй от уважение му казваше всеки път „бат Петре” – да се знае. И на Даскала това му правеше кеф, трябва да се отбележи. Цял живот се беше старал да работи здраво и да се учи – един ден всички в селото да го уважават и ето че успя. Само че нещо му пречеше да си довърши песента, която между другото нямаше идея откъде е чул, и сега щеше да отиде в Ягодово при Ваньо и да поправи това. Както си вървеше, вече излизайки от селото, бат Петър (даже аз – разказвача – го уважавам) си тананикаше отново тази странна песен. – И ловец съм, и рибар съм ... на на най на… - Вървеше вече двайсетина минути и още не беше стигнал. На входа на селото, до кладенеца, видя едно хлапе – сополиво, тъжно – не го беше виждал преди. Или поне не си спомняше.
-Какво ти има момко ? Незнаеш ли че след седмица има панаир в Пчелиново ? Я се усмихни малко.
-Ами бат Петре – Ее.. това е. Славата му вървеше пред него. – Намерих си паричка пък брат ми я взе и я скри някъде. – Ех, хлапетии – навремето и той криеше паричките на другите дечица, ала после им ги връщаше. Сигурно и тука така щеше да стане, ама може ли да е сигурен човек. Времената се менят. – И туй ми беше единствената паричка за панаира. – Долната устна на момченцето се изви като дъга и изглеждаше като че ли всеки момент ще ревне. Даскала се усмихна леко и бръкна в пояса. Хвана една монета и я хвърли към хлапето.
-Дръж малкия. Скрий си я някъде, дето брат ти няма да я намери и чак на панаира да я извадиш. Чу ли ме ? – Усмивка от ухо до ухо се лепна на лицето на момченцето.
-Мерси бат Петре. – Изкрещя го с пискливия си глас и хукна нанякъде да се радва на монетата, която сигурно също нямаше да остане чак до панаира.
Влезе в селото и тръгна към Ваньови. Ваньо живееше чак в другия край на селото, горе на баира и затуй тръгна по главната улица с широка крачка. По пътя хората пак го поздравяваха и той пак им кимаше,усмихваше и продължаваше напред. Докато минаваше покрай една от къщите, една баба седнала отвън на пейката му подвикна.
-Ей момче. Ела тука бе. – Изненада се Даскала, явно бабата не го позна. Отиде до нея, целуна ръка и се усмихна.
-Кажи бабе? Що искаш от мен – Петър Даскала.
-Даскал ли ? Кога направиха школо тука бе чадо ?
-Не са, не са тъй ми викат хората. – Явно тая баба не го знаеше изобщо. Е, вече го знаеше. – Кажи как да ти помогна бабе. Млад човек съм, работа има ли за мене ?
-Едни дърва бе момче. Ама нямам пари за плащане да знаеш.
-Пари неща ! Една ракия и една добра дума стигат. Хехехе – Разсмя се Петър с дълбокия си глас.
-Е щом е тъй - отзад в двора има дърва- нацепи ги и ги прибери в хамбара отзад, аз ще ти го покажа къде е.
Речено-сторено. Взе Петър брадвата и нацепи всичките дърва в двора, даже накрая нацепи и дръвника. Малко прекали, ама … случва се. Почна да трупа в хамбара и трупа и трупа и трупа. Напълни го повече от половината, ама свършиха дървата. Колкото можа помогна. Отиде да пийне ракийка с бабата. Тя от своя страна извади ракия един път. Много вкусна, много люта. И една питка, тя даже по-вкусна от ракията. Пита бабата за рецептата, тя му я обясни подробно с всички чалъми. Можеше и да незнаят хората, но Петър беше и невероятен готвач и пекар. Много знаеше и много можеше. Сетне стана дума за каруци – оказа се че каруцата на баба Нина се беше развалила. Нещо и се било счупило. Стана му гузно на Петър, че няма да може днес да и оправи каруцата, затуй и обеща – следващата седмица. Тя май не му повярва, ама какво да се прави … И пак тръгна с бодра стъпка нагоре по баира. Повървя малко и стигна къщата на Ваньо Грънчаря. Тъман да извика и изскочиха дечицата на Ваньо – 2 момиченца и едно момче. – Ваня здравей! – Петър се усмихна. – Иванке по-хубава си и от предния път моме. Хехехе. Ех Ивачо и ти си пораснал. – Кой ще си кръсти и трите деца на себе си ? Голям простак беше тоя грънчар, ама пък весел човек – добродушен. – Я някой да извика баща ви, че ми трябва да поговорим. – Хукна Иванчо и след малко се върна с баща си.
-Бат Петрее – Ваньо тръгна с широко разперени за прегръдка ръце. –Как се радвам да те видя.
-И аз се радвам Ваньо – Прегънаха се и се тупнаха два пъти по гърба. Както си му е реда.
-Кажи как да ти помогна Даскале – насреща съм знаеш.
-Ами … - Тука тъй, Петър му обясни как стоят нещата и че много желае да научи занаят от него. Не да стане голям майстор, а да знае как стават нещата – ако реши да седне и да си направи една ваза, една чиния- основното. Сетне стана дума и за пари, ама Петър се беше подготвил и му предложи 5 монети – за два-три дена работа, защото едно беше ясно – Бат Петър се учеше бързо. И ‘щото оставаха още час-два-три до залез, решиха да почнат веднага уроците. Първо Ваньо му показа набързо как става, сетне дойде ред на Петър. Седна той зад грънчарското колело и се ухили. Намокри си ръцете и взе едно парче глина, тупна го на колелото и почна да го оформя. Завъртя хубаво колелото и почна внимателно да оформя вазичка… или чаша – не беше сигурен. Въртя, въртя, оформя и като спря – крива работа. Малко го беше яд, ама за първи опит беше доста добре, чак Ваньо се учуди. Взе един конец и внимателно отряза дъното на глинената чаша от колелото и я даде на Ваньо. Бат Петър си беше платил за глината и за съветите, затуй всичко що направи следващите дни, щеше да си го запази. Чашата щеше да я подари на жена си. Намокри си пак ръцете и почна пак. Ей тъй – два дни подред. Направи десет чаши, петнайсетина вази и четири чинии (които му бяха доста трудни за правене) и накрая и Ваньо и децата и жена му можеха да потвърдят – от Петър ставаше и грънчар. Ухили се той и даде на Ваньо не пет, а десет сребърника – ей тъй да има и тръгна към къщи. Тоя път с кеф можеше да си пее песента. С усмивка от ухо до ухо почна – И ловец съм, и рибар съм, на живота цар и господар съм, на на най на най нанаа … - Нещеш ли обаче го чу един дух. Много злобен дух и реши- ей тъй, задето приказва глупости, да го накаже. И летя над него духа десетина минути и му хрумна. Ей тъй ще го накаже – да умре по най-глупавия начин възможен, и хората като го видят умрял да се зарадват. И с магия направи една торба жълтици. Ама торба – голяма. Огромна ако щеш. Духа не беше толкова силен, че да я напълни със злато, затуй с медни петаци, и я хвърли отвисоко по бат Петър Даскала. И торбата от високо се засили, засили и падна баш на главата му. Чу се едно дрънкане на жълтици и едно туп. Никой човек неможеше да оживее след тоя удар. Ухили се злобния дух и си отлетя към тъмната гора. Петър стана, поотупа се и погледна нагоре – нищо не видя. Явно от небето му даваха знак. Поогледа се какво го беше ударило и видя една торба жълтици. – Хехехехе. И ловец съм и рибар съм … - запя си песента бат Петър и се прибра щастлив. На следващия ден оправи и каруцата на баба Нина – реши че ако прави добро – отгоре ще го целят с торби жълтици.