автор: thebigplucky

В онази нощ,
когато бавно прекарах ръка по гръбнака ти
и след изтръгнатото стенание -
поисках да ти кажа колко е важно ставащото между нас -
да не престане да ни радва -
освен ако ти друго не пожелаеш.
И да изтръпвам след всяка ласка -
особено след неочакваните.
В този свят, объркан от цялост и неподреден тотално –
между нас двамата един пламък
обгърна едно малко пространство
и разтопи една уморена сълза от ледник прастар.
Вятърът спря вразумен; звездите – престанаха да угасват.
Забравихме старите начала;
спомените - решиха точно сега да не досаждат;
а реалността се стопи – изтля, разпадна се...
Не беше просто сливане на телата.
Не беше чиста наслада.
Не беше случайно разгадаване на сродна душа в празнотата по празниците.
Беше магия някаква...
Но не вярвам непредсказано да бяхме попаднали там,
пропаднали в грях изначален -
и други са пили с мен от тази самотна чаша.
И с други подобни красиви неща съм си казвал...
Но този път – искреността беше брутално смазваща;
без дъх останахме в стремежа си – да си разкрием всичко, докрай;
и да се предупредим един друг – че не трябва така...
Това, което някои си мислят, че е щастие -
смири се пред вратата, заскимтя.
Ние, вътре – не му обърнахме внимание, не спряхме.
Бяхме на светлинни години разстояние от потребностите на телата,
А душите ни – плачеха. За какво – не знам.
Но и не смея да кажа предположенията си на глас;
предпочитам да остана неразбран.
Онази нощ, която с утрото се сля, беше знак...
Не и повярвахме тогава...
Онази нощ, прекрасната – отсега нататък - ще е в кошмарите ни...