автор: ivliter

12.

Още рано сутринта отидох в ателието. Надявах се, че като вляза там сред картините ще се появи желание за рисуване, но не се получи. Липсваше ми вдъхновение, чувствах се безидеен и изчерпан. Разбрах, че денят не ще бъде отреден за творчество. Чудех се с какво друго да се захвана, за да го оползотворя. Тогава се случи така, че неочаквано ме посети един колега.
След като разгледа последните ми картини, които не беше още виждал, поговорихме за тях и след това решихме да поиграем малко шахмат. Гостът ми губеше партия след партия, но не искаше да се предаде. Все се надяваше да настъпи желаният от него обрат. Накрая се принуди да вдигне белия флаг.
– Виновни са картините. Разсейват ме.
– Не са ти виновни картините, ами ти си разсеян и не следиш внимателно играта.
– Заради тях е, усещам го.
Много често, когато губим, когато нещата не се нареждат както ни се иска, намираме си всевъзможни оправдания, склонни сме да търсим причините за лошото си представяне в какво ли не, само не и вътре в самите себе си. Така се получаваше и в конкретния случай. Понеже ме подразни, че вини картините, реших да го измъча още.
– Да идем тогава вън да поиграем, да видим като ги няма платната как ще се представиш по-нататък.
– Добре! – съгласи се изненадващо той.
Мислех, че ще се откаже, че разбираше, че си търси нелепо оправдание, но той изглежда си вярваше и аз реших да го накажа.
Вън също нямаше никаква промяна в играта му. Продължаваше да губи игрите.
– Е, от картините ли е?
– Играй, играй! Ще видим – упорства гостът ми.
Изиграваме на блиц още няколко партии, но все с плачевен резултат за него.. Спечели едва само тази, която мислех да е последната. След толкова победи се разконцентрирах, започнах да играя невнимателно и накрая допуснах загуба.
– Да спрем за днес, а? – предложих му.
– Тъкмо стигнах до обрат и ти сега искаш да ми избягаш – упреква ме той, изпълнен с нова надежда.
– Ще ти дам възможност за реванш друг път. Днес явно нямаш ден.
– Само гледай как ще те разнищя сега! – заканва се той и си вярва, че това е възможно да се случи.
Знам, че няма как да стане, защото виждам, че колкото по-припрян става, толкова повече грешки прави, и за да му докажа, че преценката му за ситуацията не е вярна, решавам да изиграем още няколко партии. Крахът му е пълен. Накрая в яда си, блъсва дъската и събаря фигурите на земята.
– Следващия път, ще те победя.
– Не е невъзможно, но ще трябва много да тренираш – отвръщам.
Докато гледахме картините бяхме в добро настроение, заредени с положителни емоции. Защо ли ни трябваше тази игра на шах? Сега тай си тръгна разочарован и огорчен, че е загубил, а аз оставах неудовлетворен, защото го изпратих с такова чувство след срещата ни.