Нямам спомен как стана, че посред зима се наканихме с дядката да ходим на кино в града пешком цели шест километра! Магарето ни умря от старост, а не взехме комшийско, че трябва да плащаме бач в Жапоновия хан…
Та, дядо ли рече, аз ли съм искал – все тая, но според мен, дядо рече, щото аз и не знам какво е това, дето му вика „кино” – каза ми само, че работи на ток, дето вървял по някаква тел...
Което съм виждал, виждал съм – например истинско радио в кръчмата. Бай Колинчо хоремагчията, даже ми каза, че работи на кумулатур. Питам го:
- Като как така, тая дървена кутия приказва?...
А той се хили:
- Ми, вътре има чвяк…
- Как ли пък в тая кутия се сбира цял чвяк!...
- Малко чвече - мъник, голям не моа го изхраня…
- Мъник, мъник, пък я к’ъв гърлест!...
- Ам, дал съм му една финка – през нея се пъ̀̀не…
Бря, си викам, ще пробвам с бабината финка!...
- Ми, не се ли умаря, приказва и денем, и нощем!
- Кат се умори, му зареждам кумулатора и пак почва…
- Ам, ония дет дънят музиката?...
- И те така - мъника им дава финката и дънят до дупка...
Виждал съм и камион, само че направен от лека кола, ама истинска лека кола не съм… Което си е така, така е – виждал съм и мотор с кош, веднъж едни военни минаха през село и дигнаха пушилка до небето...
През целия път подтичвам след дядо и запъ́рдам :
- Като какво е това, дет ша гледаме!
Дядо обяснява:
- Хора, хем истински, пък не са живи!…
- И к’во им е истинското!...
- Така ще, всичко е, кат на ужким…
Хем, истински, хем пък на ужким!... От цялата работа разбирам, че става дума за някакво каменно цвете… Ама защо каменно - дядо не можа да каже…
- Ша се сетиш, кат го видиш, не може да се обясни отнапред, трябва да се види - всичко е написано на едно бяло платно - ша ти го чета на глас.
Пропуснах: не мога да чета - есента тръгвам на училище …
Както и да е, пристигаме по обяд и дядо ме води на гостилница. Поръчваме по една шкембе чорба и хляб. Ей, такъв хляб не съм ни виждал, ни чувал – черен кат кюмюр и твърд кат камен, пък иначе сладък… Пием по един сайдер, а дядо вика:
- Има малко време, ша та разходя по Стъргалото…
- Как ще се разхождаме по стъргало, бе, дядка!...
- В касъбата така викат на Главната улица.
Луди хора, ние на село на стъргалото си чистим цървулите, а тука настлано с квадратни камъни и няма ни кал, ни локви - по терлици да ходиш…
Ама и двамината сме се издокарали – дядо източен с потури и пояс, а на главата му четническа капа, и с едни хубави бели вълнени навуща на чистак нови цървули! Аз пък къде-къде по-издокаран – опнал съм брича, дето мама уши и галошите, дето баба ми купи…
– Дядка, глей, глей, касъбалиите се спират и ни заглеждат, не могат да ни се нарадват!...
А той се пъчи и усмихва доволно:
- Така си е, кой като нас!…
Наближи два часа и тръгваме към киното - нареждаме се на опашка за билети.
- Дай тука, два билета – вика дядо на една с очила.
- За кого е вторият билет?
- Ей, за тоя юнак, дето се не вижда…
- Юнака минава гратис, нали не ходи на училище...
- Не, ама есенес тръгва…
- Айде, влизайте...
- Дядка, к’во е „гратис“?
- Ми, т’ва е нещо като голямо уважение към децата…
- Ахъ…
- Сети ли се?
- Демек, дъртите много, много не ги зачитат и зат’ва си плащат…
Влизаме в киното, а вътре тъмница – светят някакви лампички отстрани, ама нищо се не види…
- Дядо, тия що не светнат, да се огледаме за местата!
- Ей, тая другарка ше каже къде да седнем…
Ъхъ, тъмно, ама си има си хора за всичко, значи…
Седнахме по средата.
- Да знайш: най–убаво се гле’а от средата, отпреде болят зъркелите…
Угасиха лампите, светна бялото платно и някой заприказва, като оня от фунията в кръчмата, само че този още по-гърлест…
- Т’ва сеге е нещо кат новини, демек к’во става в държавата…
- Ъхъ, и за к’во разправя?...
- В Раковски се сбрали доброволно много младежи, та да строят заводи…
Всичко толкова бързо се сменя, че докато му се нагледам, то вече се показало друго – направо не смогвам!
Светват пак лампите.
- Дядка, т’ва ли беше цялата раб’та!...
- Хаер , сега пускат загечнелите и сетне почва киното…
Най-сетне пак стана тъмно… и се почна - всичко като на сън, шарено!... Едни планини, едни канари, едни големи и хубави хора, да не им се нагледаш, всичко от хубаво по-хубаво!... Гледам опулен, а дядо каканиже написаното, хората около нас го сбутват да намали глас, ама той се увлича и пак почва да вика…
Най ми хареса баш майсторът Данило – окуму́ш момък!...
Като свърши киното, дядо ме пита:
- Ареса ли ти?...
- Много, пак искам да дойдем!...
- Бива, момчето ми…
- Дядка, искам да ти кажа нещо много важно, ама няма да казваш на кака, че ще ми се подиграва!
- Ка́жи, да видим…
- Искам да стана кат Данило!...
След година гледам в село едни хора опъват дебели жици, и баба пита дядо Геню пъдарина:
- И к’во, тия ли жици ша светят!...
А той, като човек, дето разбира работите, казва:
- Ша светнат, га светне гъза ми… Ясно!...
Две приказки, ама на място – кой разбрал, разбрал...
Тъй, че видял съм и електрически ток, а потурите на дядо Геню наистина бяха съдрани и задника му святкаше...
Човек трябва всичко да види и знае, та да му е лесно...