автор: ivliter

5

Малко след състезанието в училището един ден учителят ми Маринов ме повика при себе си и ми каза:
– В града се сформира ученически отбор по шахмат. Ще има официална среща с представители на Свищов. Искаш ли да се включиш?
Разочарован от предишното си представяне, отвърнах:
– Играя само за удоволствие. От мене състезател не става.
– Грешиш, имаш качества. Ще имате треньор, той ще ти помага.
– Само, ще спъвам отбора – отвърнах.
– Какво ти пречи да опиташ? Винаги можеш да се откажеш, ако не ти харесва.
Наистина, нямаше да загубя нищо като опитам. Съгласих се и още на другия ден ме записаха. До срещата със свищовлии нямаше много време. Треньорът успя да ни събере само няколко пъти и да ни даде указания как да играем.
Отидох на състезанието много напрегнат. Като видях противниковите играчи се изненадах – оказаха се десетина годишни деца. Това ме успокои, защото си мислех, че ние като батковци, няма да имаме проблем да ги натупаме здраво.
Играхме на пет дъски. Още в началото ми потръгна. Момченцето пред мене бързо се огъна и го притиснах. Играех спокойно, обмислях търпеливо ходовете си. Някои от партиите приключиха бързо. Трима от моя отбор вече бяха претърпели загуби. Не след много време и четвъртата ни дъска се предаде. Оставаше надеждата само аз да успея да спечеля партията. Треньорът ме окуражаваше със знаци, че всичко върви както трябва и победата ми е въпрос на време. Имах позиционно и материално предимство. Дойде мигът за последната ми атака. Разменях дамите и после давах мат с единия от топовете.
Момченцето беше под голямо напрежение и виждах отчаяният му поглед. Не бързаше да играе предрешената вече игра, а аз предвкусвах победата. То разбираше добре какво го очаква със следващите ходове. Тогава, прекалено успокоен, направих фатална грешка – вместо да разменя първо дамите, изиграх следващия ход с топа, при което той спаси своята, а аз загубих атакуващата си фигура. Като ме видя как изиграх ситуацията, треньорът се хвана за главата и се отдалечи разочарован, защото надеждата му отборът да спечели поне една точка се провали. Настъпи обрат в играта и скоро се оказах принуден да се предам.
Момченцата от гостуващия отбор категорично ни надиграха, взеха си наградите и си заминаха щастливи. А ние, батковците, останахме с наведени глави да анализираме поражението си.
– Как можа да се издъниш така? Загуби спечелена партия. Направо му я подари – ядосваше се треньорът ми, докато обсъждахме тежката загуба. – Така ми се искаше поне почетна точка да вземем.
– И на мене ми се искаше, но сгреших. Какво да направя, нищо не може да се върне назад?
– Каквото било, било. Продължаваме напред. Ще започнем подготовката за предстоящ зонален турнир.
Но аз така и не отидох на този турнир. Разочарованието ми беше голямо и напуснах отбора. Още повече, че интересите ми бяха съсредоточени не и в това за което учех в техникума, а в рисуването.
Трябваше да минат много години, преди отново да се реша да участвам в състезание.