автор: coils

Тя стоеше пред прозореца и гледаше навън.
Минаваха хора,някои се движеха бързо, други бавно. Изглеждаха като малки мравки, които носеха своя товар. Както мравките, така и хората носят непосилното за тях на гърба си. Тежи им прехраната, грижите, липсата на средства, надежди, мечти...Всеки се опитва да трупа в дома си спечелените блага, но винаги знае, че има опасност всичко да изчезне. Може да дойде някой голям великан и да стъпче всичко, без да му мигне окото, без капчица милост. Въпреки това ти се опитваш да го забравиш и да продължиш напред. Не трябва да мислиш за това, защото ще загубиш смисъла от живота, ще загубиш мотивация да се събуждаш ден след ден и тогава идва още по-лошото... Когато останеш без инстинкта си за живот, те залива цялата тъга, която можеш да си представиш и всичко отива по дяволите. Не мислиш вече нито за храна, нито за средства, нито за надежди или мечти... Оставаш сам със себе си. Сега може да нямаш товар като предишния, но този, новият, е много по-голям. Той те натиска и натиска, докато не станеш съвсем малък и нищожен. Смачква ти душата, смачква и мислите. Единственото оцеляло е едно крехко тяло, което се опитва да оцелява с всеки изминал ден, докато не се прекърши съвсем като старо изсъхнало дърво. Естествено много външни фактори ще помогнат да се счупиш. Някои ще те ударят силно с крак и, ето, ти си на две...На други това няма да им е достатъчно и ще те използват за подпалка, а трети просто ще те забият някъде като малко самотно колче, което накрая все пак ще изгние. И дори да се пречупиш, изгориш или изгниеш, това за теб няма значение, защото ти вече си мъртъв отвътре... Остава ти само да се бориш със себе си, да се мъчиш да не стигнеш до това положение. Можеш да направиш само едно нещо – да се опитваш да откриваш красивото около теб, това, заради което си заслужава да живееш. Ако го няма си загубен, затова трябва да го намериш каквото и да ти струва. Но щом го видиш трябва да се хванеш за него с всички сили и да не го пускаш. То ще е нещото, което ще ти помага да станеш сутрин и да посрещнеш деня с усмивка, то ще е това, което ще те топли нощем и ще ти помага да заспиш, ще е центърът, към който се връщаш и посоката, към която вървиш...
Тя мисли дълго по въпроса докато гледаше хората. Чувстваше се странно, все едно наблюдава друг свят. Чудеше се какво ли си мисли всеки докато върви, какви ли са проблемите му, какъв ли е животът му... Помисли си и за себе си. Мислеше си, че проблемите й са нищо в сравнение с тези на другите... И все пак те бяха нейни, бяха важни и не й даваха мира. Беше сама. Мислите се въртяха хаотично в главата й, плуваха една през друга... Погледът й беше мрачен, както времето навън. Гледаше хората и ги виждаше толкова разделени един от друг, обградени от прозрачна мрежа, която ги отделяше и не позволяваше контакт. Тя също се чувстваше обвита от такава мрежа. Струваше й се, че е чужда за останалите, неразбрана и недооценена. Беше сама. Отвори прозореца, за да усети нахлуващия в стаята чист и прохладен въздух. Разрошената й коса, стърчаща във всички посоки, леко се раздвижи. Тялото й потръпна. Тя кръстоса ръце и опита да се стопли с плавни галещи движения. Беше сама. Цялото й тяло настръхна от настъпващия студ. Въпреки това разгърна ръце и хвана страните на прозореца. Мислите плуваха в главата й този път по-бързо. С крехките си ръце тя набра сила и стъпи първо с единия, а после и с другия си крак върху основата на прозореца. Изглеждаше като сюрреалистична картина. Студеният въздух леко развяваше косите й. Ръцете й, въпреки студа, започнаха да се потят. Тя погледна хората долу. Те отново вървяха пътя си, прегънати и изкривени от товара си, свели глави. Тя затвори очите си. Усещаше лекия полъх и слушаше шума на света. Беше сама. Чувстваше се като малка прашинка готова да поеме към небето. Вече нямаше сили нито да се държи за прозореца, нито за живота. Искаше да се отпусне в безтегловността на празнотата. Ръцете й леко отслабваха последната хватка. Единият, вторият, третият, четвъртият пръст... Тя си представи как ще падне долу и хората ще я подминават без да я виждат, без да й помогнат. Щеше да им бъде все така чужда, както и сега. Щеше да бъде само една пречка по пътя им, която те с неохота ще заобикалят... Мислите й я погълнаха и отново я изолираха от обкръжаващото...
Изведнъж две силни ръце я хванаха през тънката талия, обгърнаха я, придърпаха я към себе си. Вече не беше сама. Бяха двама. Вече нямаше студ. Имаше само топлина...