автор: atom

Какъв ли скок е нужен, за да скъсам
опашката си от следи и думи...
Не се измервам с тежестта и ръста
(дано безкрайността да ги отбрули).

Земята е преситена от колоси,
които хвърлят сянка върху сянката
и стъпват неотклонно в произвола си,
в очакване на нещо неочаквано.

Провирам се в гората от колони,
крепящи собственото си величие.
Следите продължават да ме гонят,
защото не умеят да са ничии,

но няма да вървя към извисените,
величествени колоси на братята.
Такъв съм – слаб. И служа на промените.
Това е най-спасяващото качество.