автор: VOLTER

Детство,
преминало сред две приземни стаи и безконечни караници между баща и син, снаха и свекърва – вечно настръхнали в делба на чинии, лъжици, вилици, а децата плахо пристъпват на пръсти!
Баба не харесва нищо сторено от мама – ако измие посудата, баба я премива, ако изпере – след нея препира, ако мама сготви – баба не хапва, ако каже нещо, скача връз нея!...
Децата треперим и недоумяваме: кой е прав, кой крив, какво не могат да разделят, тънем в неудобство и срам, не излизаме сред децата, таим скрита болка в душите си…
Баща ми работи към селкоопа, но заплата не получава – само се разписва, взема я дядо:
- Щото я харчи за едната пукница и в къщи не внася нищо – според дядо. Коскоджам ти мъж, с три деца, ба́рне ли пара́ – затрива я в кръчмата.
Затова пък баща ми гледа биволица и с парите от млякото редовно купува салам - мама от тревоги се поболя, хвана захарна болест и доктора каза да яде месо, та покрай нея и ние с малката сестра похапваме…
По-голямата се ожени на шестнайсет в Малево...
- Без време се отърва, горката! – казва мама.

Една заран сватбари с каруци спряха пред портата:
- Галиба са дошли за булката – радва се дядката.
А на вратата две яки момчета – ергени от селото, не щат да дават ни чеиз, ни булка, догде не си платят.
- Не щем чеиз, дайте ни си булката! – казват сватбарите.
- Не може – булка и чеиз вървят барабар! – отговарят ергените. Ако не харесате чеиза – няма булка! Зат’ва плащайте общо!
Младоженеца без да се мисли вади тлъсто портмоне и ги кичи с по едно кайме, а те се правят на бабаите, запъват се… Зетя се дръгне по тила, врътва глава, усмихва се под мустак и ги кичи с още по две каймета… Пазачите се споглеждат, сетне махат с ръка:
- Айде, от нас да мине, ама черпнята отделно…
- Дадено…- върти глава младоженеца.
Най-сетне сватбарите влизат при булката накипрена пред чеиза, щото, ако не харесат чеиза, значи не харесват невястата и сватбата се разбутва… Но малевци не се назландисват за щяло-нещяло - дигат над глави бохчите да се видят от всички и товарят в каруца с чергило…
Тежкия зафт на Хайвазовия кларинет изплаква „Извеждането на булката“, а бабите друсат, та се кинат яка ръченица - накрая каруците потеглят за Малево...
С малката сестра цял ден сме редом до булката - издокарал съм се като за сватба: бяла ризка, черен брич, галошки с бели навуща кръстосани с черни като катран тасми! За меродия в малкото джобче на брича мама ми закичи джобния часовник „Анкар“ със златно синджирче, дето баща ми донесъл от фронта. Голям мерак имам да нося тоя часовник и често мама ми го окачва и мандахулкам из къщи. Днеска, заради сватбата, за първи път се перча с него пред хора…
Вечерта, някой попита колко е часа и бъркам с палец в джобчето да по- гледна… Не е за вярване – часовника го няма!... Бъркам в другите джобове на брича – няма и няма! Брях ти, и чудесия!... Мъча се да си припомня: кога за последен път съм го вадил от джобчето – нищо не помня!... И всичко това в деня на сватбата на сестра ми!...
Казвам на мама, а тя ме успокоява.
- Ще го найдем кат се върнем, затрил си го нейде по двора – за сега няма да казваме на татка ти…
На другия ден, се прибираме и мама пита къде и кога съм свалял брича.
- Не съм го свалял…
- Спомни си хубаво!
- Ми, преди да тръгнем за Малево, ходих да акам…
- А, така - паднал е в нужника…
Тичам да видя!…
За моя радост и ужас гледам отгоре се лъска края на златното синджирче на потъналия „Анкар“…