автор: vesan

И тази вечер, както много други,
ще седнем в хола отчуждени двама,
формално близки, с моята съпруга.
И втренчени в екрана, след реклами

на хапче за простатата и гел
за миене, след кадрите познати
на кражби и насилие, Юксел
ще ни припомни, че на тази дата

край София със “страшна сила” висна
Апостола на „черното бесило”.
Ще видя как, тържествено-замислени
пред паметника пак са се вредили

„държавници”, министри... цяла клика...
Ще има пак цветя, венци и речи,
но вътре в мен един въпрос ще вика;
„Апостоле, дали си нужен вече

на българите днес, когато хищно
съдират и последната ни кожа
пак новите ни бейове, пак в пищни
палати са партийните велможи,

и пак отново тук са “луди свестните”,
и шепа олигарси пак ни клатят,
Апостоле, тъй как им скимне... честните
мизерстват от заплата до заплата,

но само си роптаят? Е ли вече
народът ни наистина свободен?”
И сякаш, че дочувам отдалече
във отговор пак твоето; „Народе????”