автор: Heel

1

Дани се опитваше да положи равномерен слой фъстъчено масло върху първата от филиите си. Беше напълно погълнат от задачата. Рейчъл му хвърли нетърпелив поглед.
– Дани, трябва да побързаш, иначе ще изпуснеш автобуса! – каза Рейчъл.
– Добре – отвърна момчето, после изгледа майка си и добави: - Днес изглеждаш страхотно, мамо.
– Жените много трябва да се пазят от теб, когато пораснеш – каза младата жена и се усмихна широко.
– Какво имаш предвид?
– Голям ласкател си. А сега просто ми кажи какво искаш!
– Красива си, наистина. Всички знаят това.
– Добре, Дани. Казвай какво искаш!
Дани остави филията в чинията си и се вторачи в майка си.
– Просто се чудех дали ще е възможно… татко отново да е с нас.
Рейчъл се намуси и смачка нервно салфетката си.
– Дани, говорили сме хиляди пъти на тази тема. Обясних ти какво означава думичката „развод”. Баща ти вече не живее тук, но това не означава, че не те обича. Ще дойде да те види следващата неделя. Знаеш това.
– Защо го мразиш? – изръмжа Дани.
– Не го мразя. Просто двамата с него вече не можем да живеем под един покрив. Трябва да разбереш.
– Но, мамо, ние се нуждаем от него. Ами ако се разболееш? Кой ще се грижи за мен тогава?
– Винаги ще съм до теб, муцинко, не се безпокой. Хайде, приготвяй се за училище!
Дани стана рязко от стола си и изтича на горния етаж. Не искаше Рейчъл да види, че очите му са се насълзили.
Малко по-късно Рейчъл се провикна откъм кухнята:
– Готов ли си?
– Идвам, мамо, секунда само.

***
Училищният автобус върна Дани вкъщи в 2 часа следобяд. Момчето заключи входната врата, качи се в стаята си и се тръшна на леглото. Лежа неподвижно повече от час, взирайки се с празен поглед в тавана. После отиде в банята. Коленичи и прокара длани по студената повърхност на плочките. Изправи се и отиде в гаража. Някои от вещите на баща му все още бяха там. Започна да чете етикетите на пластмасовите бутилки, нахвърляни в ъгъла. Не след дълго намери това, което търсеше.
Рейчъл се прибра от работа в 6 часа следобяд. Изрита обувките си настрани и метна дамската си чанта на канапето.
– Дани, къде си, миличък? – попита на висок глас тя.
– В моята стая, мамо.
– Изяде ли си обяда днес?
– Да, мамо.
– А сега какво правиш? Компютърни игри играеш, нали?
– Не, пиша си домашното.
– Не ме лъжеш, нали?
Рейчъл не изчака отговора му. Съблече си полата, след което започна припряно да си разкопчава блузата. Беше се изморила и копнееше да вземе освежаващ душ. Докато крачеше към банята, със стъпалата си усещаше приятната хладина на дъсчения под. Плочките до вратата бяха хлъзгави като лед. Десният й крак отхвърча напред. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие и в този момент и лявото й стъпало попадна върху хлъзгавото място. Глезенът й се усука и тя се стовари тежко насред банята.
Дани чу болезнения писък на майка си, изключи компютъра и се спусна към стълбището. Рейчъл седеше на плочките, стиснала с две ръце левия си глезен. Изстена, но когато видя, че синът й се приближава, стисна устни. Не искаше да го тревожи.
– Мамо, какво стана? – попита с треперещ глас момчето.
– Подхлъзнах се, Дани. Плочките са страшно хлъзгави. Трябваше да съм по–внимателна.
– Нарани ли се, мамо? Защо плачеш?
Рейчъл избърса сълзите с крайчеца на ръкава на блузата си и направи опит да се усмихне. Усмивката й обаче приличаше на гримаса.
– Добре съм, муцинко, просто… ме наболява леко глезенът. Не се тревожи за мен. Би ли ми донесъл чантата?
Дани се обърна и тръгна към дневната. Рейчъл бавно се примъкна към тоалетната чиния. Успя да се надигне, подпирайки се на мивката, и да се намести върху дъската за сядане. Вдигна левия си крак, сви го и внимателно положи прасеца си върху дясното коляно. Виеше й се свят от болка. Притвори очи, пое си дълбоко въздух и опита да се успокои. Няколко секунди по–късно се приведе леко напред, за да огледа пострадалия си глезен. Под черния й чорапогащник бе започнала да се оформя подутина. Дори и най–незначителното помръдване й причиняваше гадна, стрелкаща болка.
– Мамо?
– Какво?
Дани се присегна и й подаде чантата. Рейчъл се вторачи неразбиращо в сина си.
– О … чантата… благодаря ти, миличък – промърмори тя.
Момчето наклони глава на една страна и се загледа съсредоточено в подутия глезен на Рейчъл, която старателно издухваше носа си. Дани копнееше да разбере какво мисли в този момент майка му. Взе чиста кърпа от шкафа и започна да бърше плочките.
– Плочките сигурно са били влажни – отбеляза Дани.
– Сигурно. Ти… ще внимаваш много къде стъпваш, нали? Обещай ми!
– Добре, мамо.
След като Дани избърса плочките, Рейчъл се подпря на стената и се изправи, балансирайки неуверено на здравия си крак. Държеше лявото си стъпало на почтително разстояние от пода.
– Не можеш ли да стъпиш? – попита разтревожено Дани.
– Мисля… че не бива да пробвам.
– Хвани се за мен, мамче!
Докато се придвижваше на малки подскоци към дневната, Рейчъл една успяваше да задуши напиращите в гърлото й стенания. Всяко поклащане и донасяше жестоко пробождане в глезена. С всяка изминала секунда болката ставаше все по–нетърпима. Успяха някак си да се доберат до кушетката и Рейчъл се отпусна с въздишка на нея. С треперещи пръсти издърпа чорапогащника си надолу, после внимателно го отстрани. Дани зяпна от изненада и поклати глава.
– Трябва да се обадим на татко! – каза с твърд глас той.
Рейчъл видимо се напрегна. Изгледа кръвнишки сина си.
– Той не ни трябва, Дани! Не желая повече да чувам за него! – сряза го тя.
– Но мамо… той винаги знае какво се прави…
– Подай ми телефона! – изсъска Рейчъл.
Лицето на Дани светна, но само за момент. Защото след като сграбчи телефона, Рейчъл се обади в бърза помощ.

2

Рейчъл метна телефона на кушетката и се зае да закопчае блузата си. Ръцете й трепереха, така че тази задача й отне повече от минута. След това тя се намъкна в полата си, хлипайки при всяко по–рязко движение. Стиснал зъби, Дани се взираше в майка си с безизразен поглед. Но дълбоко в душата му горяха буйни емоции. Рейчъл го погледна, присегна се и го погали по ръката. Дани потрепна.
– Всичко ще бъде наред, Дани. Вече съм по–добре – каза с кадифен глас Рейчъл.
Дани кимна.
– Донеси ми обувките, миличък!
Дани се огледа и видя захвърления до масата чифт кожени обувки с нисък ток. Донесе ги и ги постави пред нея. Рейчъл нахлузи дясната обувка, погледна подутия си глезен и въздъхна.
Звънецът на входната врата започна да дрънчи. Дани сякаш не го чуваше.
– Дани, вратата – рече троснато Рейчъл.
Дани отиде да отвори.
Парамедиците хвърлиха едно око на пъшкащата от болка Рейчъл, после без да се церемонят много много поставиха крака й в шина. Облегнат на стената, Дани наблюдаваше с любопитство случващото се.
– Ще се върна след няколко часа. В хладилника има пържени пилешки хапки. Можеш да ги претоплиш в микровълновата. Ако искаш си направи сандвичи. И не гледай твърде много телевизия – изломоти светкавично Рейчъл.
– Добре, мамо. Не искаш ли да дойда с теб?
– Няма нужда, миличък. Дай гуш!

***

Навън вече бе притъмняло, когато Дани чу, че пред къщата спира кола. Погледна през прозореца, но не можа да види кой е дошъл. Минута по–късно звънецът на входната врата зазвъня настоятелно и момчето изтича да отвори.
Рейчъл стоеше на прага и се усмихваше глуповато, подпирайки се на чифт лъскави алуминиеви патерици. Гипсираният й ляв крак се поклащаше леко, с което сякаш натякваше своята непригодност за каквото и да е. Масивната бяла превръзка започваше от основата на пръстите й, държеше коляното й сгънато под прав ъгъл и се скриваше нейде дълбоко под полата й.
– Ау! – възкликна Дани, като се изчерви до уши.
– Не се тревожи, Дани. Добре съм.
Момчето се дръпна настрани, за да направи място на очевидно изнервената си майка. Грациозната й походка вече бе заменена от несръчно подскачане на патерици. Дани не можа да се противопостави на внезапно облялата го вълна от вина. Зачуди се дали Рейчъл ще забележи смущението му.
– Счупен ли е, мамо?
– Да. Оказа се, че глезенът ми е сдал багажа – отвърна Рейчъл и закуцука към кушетката.
– Какво ще правим сега?
– Каквото обикновено правим, миличък. Ще погледаме телевизия, после ще си лягаме. Нищо не се е променило на практика.
– Но кракът ти… аз не знам какво се прави в такъв случай…
– О, всичко вече е наред. Не се плаши от гипса! Той просто държи кракът ми неподвижен. Знам, че изглежда страшно, но ще живея, докторите ми гарантираха това – каза Рейчъл и се изкиска нервно.
– Чудесно! Искаш ли сандвич?
– Не съм гладна, но една бира би ми дошла добре – каза тя и се намести на кушетката.
Доволен, че може да е от полза на майка си, Дани изтича до хладилника, за да донеси бира. На връщане видя, че тя е придърпала масичката и се кани да подпре гипсирания си крак върху нея.
– Нека ти помогна, мамо.
Дани се присегна и подхвана внимателно гипса. Изненада се от това колко тежък и твърд е. И се развълнува, незнайно защо. Секунда по късно „злощастно” пострадалият крак се озова върху масата.
– Ще донеса възглавничка – каза Дани. Гореше от желание да докосне отново неравната повърхност на превръзката.
– Добро момче си ти, Дани! Много те обичам!
– И аз те обичам, мамо!

***

Първото нещо, което Рейчъл видя, когато се събуди на следващата сутрин, бе, че сина й стои прав пред леглото. Погледна часовника. Бе доста рано.
– Какво правиш тук, Дани? – попита тя, докато разтъркваше очите си.
– Исках да проверя как си – отвърна Дани.
Рейчъл се прозя и погледна гипсирания си крак. Беше подпрян върху купчина възглавници. Спомените от предния ден нахлуха в главата й. Опита се да ги пропъди.
– Добре съм – каза, въпреки че болката дълбаеше усърдно потрошения й глезен.
– Пръстите ти изглеждат подути – каза разтревожено Дани.
– Може и да си прав… но с оглед на обстоятелствата това е нормално.
Рейчъл размърда пръстите си, за да се увери че функционират. Болката се засили. Изпи хапчетата, предписани й от доктора, и се надигна. Дани отстъпи назад и отвори уста, сякаш за да каже нещо, но остана безмълвен.
– Подай ми патериците, моля те.
Рейчъл преметна краката си над страничната табла и предпазливо ги сниши към пода. Лицето й видимо пребледня. Взе патериците и бавно се изправи, подпъхвайки ги под мишниците си. Болката едва не я повали. Младата жена се олюля и изпъшка изненадано.
– Мамо, мамо!
– Добре съм, муцинко… всичко е наред… просто леко ми се вие свят. Не се тревожи! – каза Рейчъл и се отправи към банята.
Дани я последва, наблюдавайки с интерес ритмичното поклащане на гипсирания крайник.
– Нямаш намерение да влезеш задно с мен в банята, нали, млади момко? – изчурулика тя и се подсмихна.
– Естествено… ти си момиче – отвърна Дани, изчервявайки се.
Рейчъл не можа да се въздържи да не се разсмее. Усмивката й се стопи, когато видя мястото, където се бе подхлъзнала, счупвайки глезена си.
– Внимавай! – предупреди я Дани, сякаш бе прочел мислите й.
– Вече си научих урока – каза с нотка на сарказъм тя.
Половин час по–късно двамата седнаха да закусят. Дани изглеждаше унил и изнервен. Рейчъл няколко пъти го стрелна с очи, но не каза нищо. Чудеше се дали вчерашният инцидент не го бе разстроил много.
– Татко знаели какво ти се е случило?
– Няма нужда да знае – просъска Рейчъл.
– Но, мамо… той с удоволствие би ти помогнал…
– Нямам нужда от помощ! приготвяй се за училище!
– Мамче, просто се опитвам да…
– Опитваш се да ни събереш отново, но това не е възможно. Престани да мислиш за него!
Дани заплака горчиво. Чертите на лицето на Рейчъл изведнъж се смекчиха. Тя придърпа сина си по–близо до себе си и го целуна нежно.
– Мразя те! – изрева момчето и избяга навън.

3

Отдавна бе минало полунощ, но Дани все още не можеше да заспи. Мислеше за времето, което бе прекарал с баща си. Прекрасна, страхотна събота. Фактът, че няма да може да го види през следващите две седмици го изпълваше с гняв.
– Не е честно – прошепна Дани. – Не заслужавам това.
Тъкмо се унасяше в сън, когато някакъв странен шум го стресна. Не бе съвсем сигурен какво е, но му приличаше на изтракване на ламарина. Настана тишина. После отново същия звук. Дани стана и отиде на пръсти до вратата. Коридорът тънеше в мрак. Тихомълком, без да включва лампата, се измъкна от стаята си и се отправи към стълбището. Очите му постепенно се нагодиха към тъмнината. Спря на стълбищната площадка и погледна надолу. Дневната бе неосветена, но въпреки това бе убеден, че там долу има някой.
– Не сега! – прошепна майка му и Дани леко подскочи.
– Защо не? – Мъжки глас.
– Вече ти казах – отвърна раздразнено Рейчъл. – Има опасност сина ми да ни чуе.
– Когато се ядосаш, ставаш още по–красива.
– Млъквай, Майк!
– Добре, добре.
– Патериците ми паднаха на пода. Виждаш ли ги?
– Сега не ти трябват, Рейч, държа те здраво.
– Не бива да го правим тук. Престани!
– Леле! По–твърд съм от гипса ти!
– Майк, бъди внимателен! Кракът все още ме боли!
– Извинявай, миличка.
– Занеси ме в спалнята! – изпъшка Рейчъл.
– Окей. Може би ще успея някак си да ти сваля прашките. Този гипс доста ме затруднява – каза с похотлив глас мъжът.
– Не включвай лампите, и ми донеси патериците.
– Гърдите ти са супер!
Дани не можеше да издържа повече. Изтича в стаята си и се заключи вътре. Не можеше да разбере защо майка му позволява на този непознат да я опипва.

***

Дани направо се шокира, когато на следващата сутрин видя широката усмивка на майка си. Рейчъл се държеше така, сякаш нищо не се е случило и той сведе глава, за да скрие гнева, който гореше в очите му.
– Добре ли си, Дани?
– Да, мамо.
– Погледни ме!
Дани неохотно се подчини.
– Играл си цяла нощ на компютъра, нали?
– Не, мамо, аз просто…
– Какво?
– Не можах да спя добре. Тревожех се за теб.
– За мен! Нали ти казах, че глезенът ми вече е много по–добре. скоро ще отида при доктора да ми свали гипса.
– Но аз снощи те чух да стенеш – настоя Дани.
– О… ами… докато ставах да пия вода, си ударих пръстите на крака в масата… това е – обясни невинно тя и се усмихна.

***

Дани цяла седмица не бе на себе си. Чувстваше се предаден и опозорен от майка си. Не можеше да приеме, че тя има връзка с друг мъж. Осъзнаваше, че шансът баща му да заживее отново при тях клони към нула, но трескаво се опитваше да намери изход от тази ужасяваща за него ситуация. Какви ли не мисли му минаваха през главата.
Рейчъл усещаше, че нещо не е наред с Дани, но отдаваше всичко на стария проблем – развода. Каза си, че момчето скоро ще свикне с липсата на баща си.
Но Дани нямаше намерение да свиква. Една нощ той се промъкна в гаража и взе тежкия чук, с който преди година баща му бе набил дървените колове за оградата. Тежеше доста, но Дани бе едър за възрастта си и вярваше, че ще успее да се справи.
Майка му спеше по гръб в стаята си, похърквайки лекичко. Дани зачака, скрит зад гардероба. Така нещата нямаше да се получат.
Час по–късно Рейчъл се размърда и се обърна по корем. Когато дишането й отново стана равномерно, Дани пристъпи към леглото и вдигна чука. Беше ровил дълго време в интернет и знаеше къде трябва да удари– високо в кръста, право в гръбнака.
След зловещото изхрущяване на трошащите се прешлени отекнаха пронизителни писъци, но Дани не се стресна, просто захвърли чука и изтича до телефона, за да извика бърза помощ. Представяше си как баща му се връща вкъщи – нямаше как да не се върне,– за да се грижи за парализираната от кръста надолу Рейчъл, която вече е кротка и послушна и не кръшка с чужди мъже, а само се усмихва благо от инвалидната си количка. Представяше си как тримата отново заживяват щастливо, без нищо да може да ги раздели. Заедно, завинаги. Вярваше, че майка му ще му прости, защото тя винаги му прощаваше, а и нали намеренията му бяха добри. Да, тя щеше да прости на „муцинко”.