автор: pleshivche

В деня, в който всеки микрон от празнотата ми се изпълни с плътността на чувството и покоя на осъзнаването, че е той е моя избор, че вече знам, как да го обичам и бях готова да го залея не със страст и желания, а с истинска, необвързавща, освобождаваща любов – той изчезна. Просто не се върна.

Пред помръкналите ми очи преминаха състрадаващи. Надникнаха в душата ми и до един избраха да потърсят път назад или да продължат нататък. Пред мен на прага, през който той трябваше да направи последната крачка, беше само ти. Праг, през който породената от душата му топлина отрази заревото си в сърцето ми и простря ласките си към него...

Но той изчезна. Просто не се върна.

Останах там да го чакам. И чакам, ... и още съм там... Но той идва само в съня ми, а пред прага на последната крачка наяве него го няма. Там, пред мен си само ти. Надничаш в душата ми. Търсиш в мен храм за топлината, която си подклаждал за него дъх след дъх, внимателно, търпеливо, в свещен ритуал – завършен в същия този миг, в който и моята любов стана цяла и завършена. Точно както твоето приятелство. Застинало от другата страна на същия праг, очакващо благословията на последната, завършваща дългия път към сърцето му крачка.

Но той изчезна. Просто не се върна.

И сме изправени един пред друг. Вглеждаме се и търсим неговите черти, следи, мисли, маниери, чувства, сила, харизма, дух, ... Виждаме ги, но не откриваме него, а само образите, които той сам бе открил в нас. Все още се съзерцаваме, без да смеем – аз да повяравм, а ти да разбираш, че точно той ни е изправил там. На прага един пред друг. Пред последната крачка към него. Крачка, която едновременно събира, но и дели - според посоката, но ние знаем коя е единствената правдива – към него.

Там сме - един пред друг, защото той изчезна. Остави ни и...
Просто не се върна.