автор: weliw

Колкото по-назад се върнем и по-дълбоко в детската си душа се заровим, толкова по-ясно ще се разкрие Истината за самите нас, нашата си Истина.
Ако я търсиш, ако се нуждаеш от нея, ако все още чуваш зова и, Тя е там, в твоето детство.

Какво обичаше тогава, какви бяха копнежите ти, какво те вдъхновяваше, какво те радваше, какво ти създаваше усешане за пълноценност...а за уют??? Какво обичаше да правиш, какво те зовеше тогава??? Бъди сигурен, че то и сега те зове, но си спрял да го чуваш. Къде поради забрани, къде поради обществени предразсъдъци, къде поради собствени задръжки, къде поради срам, къде поради страх, къде поради неувереност и невяра, че е за добро, къде заради престорена скромност, щото добре звучи като оправдание...
А Тя, нашата си Истина стои там и чака да я потърсим. Къде там ли? Ами колото по-рано сме престанали да се вслушваме в зова и, толкова по-назад във времето трябва да я търсим. Дано да не е чак толкова назад, че и спомена за това време вече да се е затрил.
Да! Детето израствайки и опознавайки материалния ни свят се отдалечава от себе си, от Бога в себе си, защото на това го учи целият негов заобикалящ го свят – да се приобщава в материалния живот, да се справя с предизвикателствата, обусловени от всичката материя наоколо. Да! Може би това е задачата ни в този свят... И така голямата част от децата усвояват отлично тези уроци, изгубвайки се от себе си по този начин. Може би това е идеята тук на това място - Земята. Да постигаме удовлетворението, към което всеки от нас се стреми чрез материалните дадености и постижения тук и сега. Но оказва се, и това всеки го знае, че това не е достатъчно за пълното ни удовлетворение от живота ни и от нас си. Само с материя някак си не се получава.
Ще рече не бива да бягаме толкова бързо от себе си, щот се губим. От себе си. А изгубени от себе си няма как да се почувстваме съвсем щастливи и удовлетворени от себе си. Логично. Като ни няма. Няма как да се направим щастливи. Парадоксално, а? То какво ли не е парадокс.
Може би там някъде, дълбоко в нас е и неосъзнатия ни респект към хората на духа. Там някъде е. Защото знаем, усещаме го, че те не са се изгубили така безвъзвратно, както повечето от нас. И ги уважаваме, независимо какво говорим и правим, дълбоко в себе си ги уважаваме. Защото те са Светлината, която ние сме изоставили и не знаем дори свети ли някъде. А тя свети, но ние не знаем за това, нито пък знаем къде е и как да я открием.
...Там някъде, дълбоко в нашето детство, там някъде далеч и дълбоко в нас. Нашата си Истина, индивидуална за всеки.