автор: veronikas

И ето ме – опашката на вятъра.
И капката от восъка на свещ.
Облечена в названия от някого.
Значение със смисъла на път.
Дори не съм достигала високото,
а имам свое собствено небе.
Не ме е страх. И в друго измерение
пчелите не обичат мед.
Протягам длани. После слизам в ниското
и капят светове, обвити в лед.
Не ми се тръгва. В следваща история
ще съм сълза, преглътната от теб.
Ще съм обвивката на чувства и вълнения
във съвършен до молекула кръг.
Не ми се мисли колко вдъхновения
са ми били и дом, и скут.
И ето ме – създадена от мислите,
в един нееднозначен свят.
Това е само зеница. Очите ми
са с цвят, покрит от сняг.
Това са само заключения,
събирани след всеки звук.
Очите ми са намерения.

И нямам нищо повече от тях...