автор: Shrike

Възглавничките на пръстите му са изненадващо меки, докосването им наеклетризиращо.
Неуловими токове протичат като лъкатушещи змийчета по тялото ми и се сливат в кълбо електричество точно в центъра на мирозданието. А то вибрира, пулсира и хвърля искри във всички посоки на времето. Никой преди не е успявал до ме достигне.

Топлите вълни на косите ми гъделичкат тишината, приспиват следобедния ритъм на меланхолията, играят болеро, преплитат се в пръстите, пеят с гласа на океански бури, разбиват се в пясъчните дюни на настоящето и се завръщат в центъра на мирозданието. А то се е свило в миниатюрен възел надежда, вторачено в невъзможното очакване да се сбъднем.

Той носи хиляди имена. Когато свири на китара в кадифения сумрак, вкусът на устните му е смокинов, очите му са двери към безкрая. Аз съм прелестна балерина, порцеланова статуетка с фини нозе и прозрачна копринена кожа. В тези мигове го наричам Шандор, изгубил се пътник насред звездите на Водолея. Най го обичам, когато игаре вълшебник от древна страна. Прелита поля и реки, и ме среща в замъка отвъд хълма почти в полунощ. За да слуша сърцето ми и Шопен, да пие от топлината ми и да се взира в мен докато запечата в паметта си всяка извивка на тялото. С утрото се превръща в морски дракон. Изпива сълзите ми - капки роса и отлита на юг. Но не забравя да ме погали за сбогом и да впие лъскави нокти в гръдта ми. Далече на север го виждам да открива покоя. Събужда се с бяло цвете в скута. Поглежда невярващо, до този миг не е подозирал че би могъл да обича. Тогава е Бруно. Очите му ме поглъщат. Голотата ми заблестява по-омагьосваща от северното сияние. Бруно стопява миговете във вечност, потапя пръсти в палитрата и рисува най-красивата фотография. На която аз се усмихвам.