Денят се очертава тих,
от трепети и думи празен.
Заченатият нощен стих
през кишата със мене гази.
Изронил нежните слова,
унил, отчаян, непогален,
докосва ме едва-едва.
Но да докосне друг – едва ли.
Къде отиваме – не знам.
Лапавицата ни увлича.
Раз-два, нали вървим – раз-два...
Те, римите сами се сричат.
Ще седнем в някое кафе
и ще запишем на салфетка,
след ягодовото парфе,
последната си обща сметка.
Тогава ще се разделим –
той в коша, аз – по пътя кишав,
до там, където невредим,
без стихове човек си диша.