автор: giro

Заваля и така чаканият сняг. Вярно – след като натрупа повече от педя го обърна на дъжд, но все пак всичко навън е дебело побеляло. Гората пред очите ми е натежала от снежните ямурлуци връз боровете. Небето е сиво. Над Белмекенския циркус е черно.
Времето тук винаги се влошава оттам – сякаш от този ледников кратер извират всички тъмни облаци, които карат лятото нерядко да прилича на зима, а зимата стоплят, за да ни посипе тя с бялото си вълшебство. Точно както стана и сега.
Най-накрая, едва на втората година, дъбовите дърва в дърварника изсъхнаха. Сега вече горят - не тлеят, пукат – не съскат. Камината излъчва оранжево сияние и то се отразява в огромния прозорец срещу нея. Гледам снежната гора през джама и си фантазирам, че някой елф е наклал огън направо върху снега.
Домашно вино не пия, освен, ако не печа сланина в снежната гора. Затова и чашата няма значение – имам си алуминиево канче за целта. Сега обаче чашата има значение. Виното в нея е младо с наситен пурпурен цвят, с плодов нос и отлична структура – усеща се до финала. Снощи Баче Мите ми даде едно голямо парче бахур. Той е страшен майстор – пекъл го е на фурната и затова дебелото черво е изтъняло като мазна амбалажна хартия и ножът го пука, не го реже.
Виното и бахурът, зад които е горещата, бърбореща камина, а пред тях е снежната горска панорама, ме замислят. Дали е изразна форма на депресия или философско проникновение за смисъла на живота, не знам. Епикур предпочитам пред Лао Дзъ. И все пак се замислих – видях се напълно излишен в тази цялата хармония, мога само да я разтуря. Ето – ще отида до дърварника и ще намачкам девствения сняг. Ще туря дървата в камината и нейната тиха песен ще се превърне в гръмогласния Хор на Червената армия. Ще изпия виното и ще оставя отблъскващи артефакти по канта на чашата. Ще излапам бахура, а дъската дълго ще носи мириса на печеното дебело черво. И всичко това, заради мен.
Ммдамм. Заради мен е. Заради мен!
Защото всичко е заради нас. Нека се променя – от година на година, от месец на месец, от ден на ден, от миг на миг. Няма грозни, нито красиви неща сами по себе си. Изолирано от останалото, това са несъществуващи феномени, изкривени в съзнанието ни за тях. Има неща, които ни смиряват и ни карат да бъдем по–добри със себе си. Приказен ефект от това явление е, че ставаме по-добри и към другите. За тези неща трябва да отворим съзнанието си, за да не пропуснем дълбоката наслада от тях. И да - огромна част от тази наслада е тяхната мимолетност.
Вижте! – в този миг снегът от клоните на най-близкия бор гибелно се струполеви на терасата ми и за една секунда пейзажът пред очите ми бе закрит от тежка бяла завеса – точно както, когато се сменят действията на сцената. Слънцето проби, докосна ме и блясъкът му направи почти невидима картината на монитора ми. Затова и ще приключа с тези романтични излияния – бахурът е недояден, виното - недопито, а огънят иска още дърва.
Гледайте, слушайте, душете и... мислете по-малко. Просто оставете сърцето си да бие така, както му идва.