автор: palomablanka

Това, че много те обичам -
не е причина да остана...
По остри камъни се стичах.
И помня всичките си рани.

Прегръщах ветровете само.
На дъждовете пих сълзите.
Единствен Бог ми беше рамо,
когато пареше в очите.

Понякога... не Го намирах!
Тогава скитах се безпътна.
И преди изгрев се прибирах,
от болката почти безплътна...

Сънувах птици на перваза,
а тях ги нямаше отдавна...
Събирах земната омраза.
Превръщах я в любов. Раздавах.

Сега не ми остана нищо.
Сега съм празна... Като къща.
И само вятърът излишно
до лудост в мене се завръща.

Та, за това... отлитам вече.
С едно крило. Дано се справя!
Оставям другото при тебе.
Против тъга... Против забрава...