автор: kasiana

Трета глава

Карантината
       
       През последвалите две седмици на октомври – от Петковден до Димитровден, които народът ни от векове нарича „циганско лято”, времето оправда името си. От небесата Слънцето се усмихваше с лице на Месия и милостиво сгряваваше земната твърд и телата човешки.
       Но в душите на хората се бяха загнездили мъка и страх, които от известно време растяха пропорционално с броя на децата, покосени от полиомиелита – този хилядолетен бич за човечеството, който от време на време заспиваше незнайно къде, но когато се събудеше, числото на жертвите му стряскаше света .
       От ухо на ухо – под сурдинка – хората в града споделяха противоречиви слухове как, откъде и защо е пламнала заразата. Най-щекотлива от всички версии бе тази, в която се твърдеше, че това е политическа диверсия, биологическа война срещу България от страна на една от двете велики сили – САЩ или СССР. Някои слагаха на мỳшката САЩ, които „имали зъб” на българите заради свалените през Втората световна война техни бомбардировачи от „смелите наши пилоти”. Други обвиняваха СССР, който целял да пресече щенията на остатъците от процарски настроения рòден елит да присъедини България към Запада. Никакви Никола-Петковисти, Гемета, горяни и „подобна сволоч”, според новите български управници и техните „всесилни” източни господари, не биваше „да се пръкват” повече под българското небе!
       Двайсти век бе претърколил първата си половина, белязана от грохота на две световни войни, и от няколко години бе навлязъл във втората. Ала тепърва предстоеше да се разбере дали човечеството е осъзнало полувековните си грешки. Дали разумно ще подхожда в бъдеще при решаването на световните конфликти, или с деменциално безгрижие ще се втурне напред, забравяйки поуките от трагичното минало.
       Всичко това беше далече от мислите на Мъничето. Но понякога, преминавайки през хола, то неволно чуваше родителите си да шепнат с тревога за нещо, което не разбираше, но което му звучеше като страшна приказка…Едва след години, порасналата вече Пауловния, щеше да си спомни откъслечни фрази от тази „приказка”, незнайно как запечатали се в гънките на мозъка ù.
       От две седмици насам Мъничето се чувстваше като птиче в клетка. Здравните власти в града обявиха карантина заради полиомиелита или както хората го наричаха – детския паралич. Учениците от първи до седми клас бяха разпуснати от училище и бяха под строга възбрана да не излизат навън. Мъничето не знаеше как стои въпросът с големите ученици, децата от яслите и детските градини, защото момичетата и момчетата от блока, в който живееше, бяха на възраст между шест и тринайсет години.
       Дворовете и улиците опустяха, не се чуваше детска врява, дори на балконите не беше разрешено да се излиза. Велосипедите и топките се кротнаха по мази и тавани.
       Но зад стъклата на прозорците хиляди руси, кестеняви, чернокоси главички надничаха с жадни за простор очета. Те завиждаха на вятъра, който летеше волно, където си ще, понесъл на крилете си златните пендари на падналите от дървета и храсти есенни листа. Въртеше ги над къщите, рисувайки с тях причудливи златно-огнени пламъци, които като в калейдоскоп непрекъснато меняха формите и краските си. Когато най-сетне се изтощеше да лудува, той прилазваше по алените керемиди на покривите и се кротваше в червените лули на комините, откъдето се разнасяха напористите звуци на неговата есенно-зимна рапсодия.
       Мъничето тъгуваше, че не може да играе с ангорката на зъболекарската щерка. Искаше му се и поне за миг да надникне в ателието на Художника, за да види докъде е стигнал той с рисуването на Поп-Ерчовата песен…
       Карантината обаче се проточи няколко месеца и момиченцето полека-лека смири неистовото си желание да хукне навън и да танцува с вятъра…
       Майката на Мъничето – Вяра, направи на двете си дъщери – Пауловния и Аглая – мускù, в които постави скилидки чесън, зрънца чер пипер и някакви други треви. След това усука шнурчета от червен и бял конец, закачи по една мускà на всяко от тях и ги завърза на вратлетата на момичетата. На вратата на апартамента закачи венец от едри глави чесън, без да изрязва брадите. Всички тези предпазни мерки бяха по указание на класната ръководителка на Аглая – Камберова, която бе инструктирала всички родители на своите ученици какво да правят, за да предпазят децата си от страшната болест. Така, между указанията за стриктна лична хигиена, учителката заръча на майките да ушият въпросните мускù.
       За разлика от Мъничето, Аглая, която беше в четвърти клас, нямаше време да скучае, защото Камберова се беше погрижила това да не се случи. Каката ту четеше на глас глави от романа „Под игото” на Иван Вазов и Пауловния се кротваше до нея, ту решаваше математически задачи или оцветяваше контурни карти по география.
       Между домашните работи на Аглая, беше и да направи преразказ на две трети от непознат текст, диктуван от Камберова, след което трябваше да съчини свой вариант за финал на разказа, чиято автентична развръзка учителката беше им спестила. Един от героите беше болно момче, над което бдят старици в очакване то да склопи очи, за да изпълнят ритуала по оплакването. Зад прозореца се вижда старо дърво, по чиито клони тук-таме трептят мокри есенни листа. Оплаквачките си шушукат, че душата на момчето ще отлети, когато вятърът отвее и последния лист от дървото. Майката на момчето чува това злокобно предсказание. Тя изтръпва, защото по немия поглед на сина си разбира, че думите на бабичките са достигнали до неговия слух.
       Какво се случва по-нататък Аглая и съучениците ù трябваше да съчинят сами.
       Докато по-голямата сестра напъваше гънките на мозъка си да измисли продължение на разказа, Мъничето бе залепило нослето си за вътрешното стъкло на прозореца в детската стая, под която се бе изтегнала улицата, задрямала под златното рухо на есенните листа.
       Наближаваше време за следобедната прожекция в зимния салон на кино „Одеон”, което беше отсреща. Даваха „Теодора”, но зрителите, запътили се да гледат този вълнуващ филм за танцьорката-императрица, съпруга на византийския император Юстиниан І., не бяха много. Страхът на хората от опасната болест вероятно щеше да се отрази зле на оборота на киното.
       Момиченцето не видя и бай Муса да тика количката си с бонбони, обвити с пъстри станиоли, между които имаше и фунийки – пълни с печени фъстъци и леблебии.
       Не се виждаше и Лудия Кольо, понесъл синя тава с вода, в която плаваха парафинени патенца. Този висок, строен мъж, загубил лявата си ръка на строежа на Дунав мост край Русе, беше поетът на квартала. Наричаха го така, защото римуваше всяко име на човек, в мига, в който го чуеше. На всички деца от блока бе измислил звучни прякори: Юлка – булка, Ганка – глезанка, Стоян – засмян, Живко – сънливко…Но като чу името на Пауловния, той се опули и за пръв път не можа да измисли рима. Но не се отказа. Помълча малко и попита:
       –Как ти викат вашите, русокоске?
       –Мъниче – изчурулика момиченцето, което много искаше и то да си има римувано име, подарък от „поета”.
       –Мъниче – звъниче – изстреля веднага римата Лудия Кольо, щипна момиченцето по бузката и му подари жълто парафинено патенце.
       Откакто обаче полиомиелитната карантина „арестува” децата вкъщи, едноръкият поет не се беше мяркал в квартала.