автор: LeoBedrosian

Бясното куче,
изоглавено от своите приоритети
днес ни лае
и ако му открием босата
си пета ще ни заръфа
до кокал
без пощада.
То едва ли ще задоволи
беса си,
нас много ще ни боли.
Душата повече,
но и вярата в доброто,
а откъснатия синджир
не ще ни послужи
да утрепем песа
той е бърз,
по-бърз от ръката
на справедливостта.
Неговият неуморен лай
не ни носи спокойствие
нито утеха.
Ние не можем нито
да му избягаме,
нито да го укротим.
Бесът отдавна се е
загнездил в грозните
му челюсти и гнойните
му лиги ни заразяват
с безнадеждност,
съмнения и
тревога.
Единственият начин
е да озаптим,
да наденем намордник
на зейналата му
паст.
Но и тогава
оставаме зависими
от неизбежната му
болест.
Бесният му устрем
ни повлича из
изкъртените калдаръми
на времена и пространства
и ни довежда до
неизбежния край…

Така е!