автор: boliarkabg

Подир пладня е и снегът трупа ли, трупа. Къщята едвам се виждат под пряспите. Добре, че гората е близо, дърва бол. В одаята е топло, ама комшиите още не са почнали да идат.
Бай Ибрям, стар татарин, отваря по икиндия. Запаля майсторски огъня в огнището, а докато се разгори хубаво, премита чергите, да е чисто. Ръси пресен сняг и мете. В огнището жаравата нагаря бързо. Като в ковашка работилница силна.Туря паралиите пред миндерите, а върху тях, калайдисаните филджани. Докато се нагори жаравата, одаята са стопля хуубаво и е време да счука каавето.
Един по един.мъжете от махалата отварят вратата, събуват грижливо папуците си, отупват ги от снега и ги нареждат край стената. После всеки сяда на мястото си и подгъва крак. Свалят чалмите, турят ги зад гърба си и се поздравят един друг. По-младите леко покланят глава към по-старите, с акраните свойски се потупват по раменете.
Кога се посъбират амен всички, бай Ибрям вече счукал каавето и прави каймакя в джезветата. Вратата се отворя и влиза Миню, млад българин, горски на селото. Техен комшия е, обича да идва в одаята на приказка подир пладнята, кога се връща от гората. Знае той турски и прави екрам на комшиите, поздравява и приказва с тях на техния език. Те пък от своя страна, също правят екрам на Миня и му отвръщат по български. Имат се, имат и какво да си кажат.
Кога стана мурабето и турците тръгнаха към Анадола, запродаваха къщите си на сгода. Тогаз пък няколкото татари , докарани тука преди време от султанските власти и заселени в туй село, купиха турските къщи. Не искаха пак да дигат челяд и да тръгват по друмищата. Харесваше им земята, вода имаше бол, и като се събраха мъжете, решиха да останат тука да живеят. Никой не ги гонеше, имаха се с турци и българи, ще останат в българско.Купиха хубави къщи, пренесоха багажа и останаха. Тез двете одаи зеха с общи пари от едно бедно семейство. В едната мъжету се събират подир пладня на приказка и кааве, а другата наредиха с миндери за окъснял пътник, замръкна тъдява. Да има де да отседне и пренощува.
По миндерите край стената вече няма празно място, амен всички комшии са тука. Сърбат силно горещото кааве и тихичко си приказват. Вътре е топло, мирише на мешови дървя, жаравата фърля светло по стените. Снегът зачести навън, припада тъмнината, вечерта иде и наднича през джама да огледа всички ли са веке тука.
В едното кюше на одаята, присвил крак под себе си, подпрял глава без да е смъкнал чалмата си тихо седи бай Таир. Нито шава, нито приказка отваря с някого. Алиш Татаря тихо приближава и го побутва по рамото. Бай Таир се стряска, дига глава, а от очите му едри сълзи се търкалят по брадясалите, хлътнали страни.
- Що,бре, Таире, какво й туй нещо? - само с устни пита Алиш.
Всички се умълчават и обръщат очи към тях. Видяли са Таира в кюшето отдавна, ама траят, чакат го.
Бай Таир помълчава, отрива страните си с памуклията ръкав, гледа в земята и едва им продумва.
Не знаел вече какво да прави със сина си. Млад мъж, с хубусте жена и дребни деца, а от кръчмата не излиза. Все пияно оди, из къщи по майка и жена гълчи, опитва се и на баща си да отвръща. Търси под дюшеците и из долапите скътани жълтици, намери ли нейде, право у кръчмата насред селото отива. Като не намери, на рабош пие, после Таир са чудом чуди как да са разплаща с кръчмаря. Работа не пофаща. Голяма мъка й туй нещо. Акъл дири баща му, помощ търси.
Въздишат мъжете, запремятат броениците в ръце, замълчават. Всички добре знаят също като злочестия баща,че оправия от туй нещо няма. Пиянството й до гроб. Яде те отвътре, а ти ядеш живота на ората си.
Ей го, към пладня днешният ден бай Таир видял сина си да изкарва воловете от дама и помислил, че на вода ги кара. Чешмата с поставите току пред вратнята им. Трепнало му радостно сърцето, помислил си, че може пък много да кори сина си, да не е баш толкоз пияно и лошо. Обърнал се сина назад, видял баща си на судурмата и се провикнал, че ще напои добичетата на долнята чешма.Да ги поразтъпче малко, че се уседели в тая люта зима. Още по-радостно скочило сърцето бащино и закадил малката луличка с наслада. Минало се час, два, син му не се връщал. Затревожил се бай Таир, студ е , ще простине добитъка. Нахлул папуците и хукнал да търси стоката си. Насреща му се задал младият Таир. Кьор-кютюк пияно. Пада ,става и кога стигнал баща си закривил уста и зафъфлил. Да си търси воловете баща му при кръчмаря. Продал ги, щото днес се колели животни за продан. Продал воловете и имал сметка да пие цял месец на кръчмата. Причерняло на бай Таир пред очите, фанал сина си за врата, и му казал: „В къщата ми няма да влизаш без добичетата. Отиваш и ми водиш воловете, иначе фащай гората. Жив не щъ да та виждам”
Закапват още по-често мъжките сълзи, зашъпнаха в мустаците си мъжете по миндерите, приседна им каавето, в одаята пропълзя студ. Тежко замълчават, бай Ибрям рови жаравата с дилавя, а тя съска и хвърля искри ядно към зяпналата паст на комина.
Навън, пред вратата се зачуват стъпки, глухо пада нещо и я блъсва с всичка сила. Не издържат пантите и тя зейва с трясък. Върху чистите черги се премята нещо голямо и тупва насред одаята, после друго. Мъжете наскачат, пипват се за поясите, блясват ножове в яките им ръце. Така и замръзват всички. Насред одаята се търкалят две волски глави, окървавени, с посинели езици, оцъклени огромни очи, а синът на бай Таир с разкривена, ухилена уста пелтечи, олюлява се:
-Ей, ти воловете,тате, нали тях искаш, ей ги, доведох ти ги. Карай ги в обора, стоката ти й тука.
После гледа победно стария си баща и поред всички онемели мъже, буторясва омекналото си тяло във вратата и се изгубва в тъмнината и виелицата навън.

Милка Маркова