автор: azzurro

Носеше фамилията Дърварова, не че дядо и се занимаваше с горите дърветата и подобни тям. Просто му викаха Дърваря, беше дървен от всякъде дървен и не податлив на емоции. Така и не беше ясно как и с какво е привлякъл жена си. Не изразяваше нищо. Мълчанието му бе запазена марка. Не беше редно в семейството да показват сълзи и други подобни чувства. И тя така си отрасна.
Дърварката стискаше здраво във възел усещанията си. Оставяше ги на воля само когато сама затворена драскаше на листите с черните моливи, а и никой не се сещаше да и купи цветни. Светът остана черно бял до гимназията. После пое по дългия път на изкуството. То продължи пътя си криволичейки през различните методи, способи и техники. Накрая избра живописта. Обикновено си пускаше музика и така рисуваше дълго. Носеше рамките и листите харесваха я. Тя не показваше дали това я радва. Отговаряше пестеливо и лаконично. Светът понякога е като затворена раковина и в нея по спиралата ако тръгне някой не се знае никога какво може да срещне или открие или там в дъното на лабиринта.... никога не се знае. В композициите и в началото плахо се появиха цветовете, а после палитрата стана невъзможна от изригналите съчетания. За това пък я харесваха. Въздействаше, грабваше зрителя, първо го поглъщаше, а после го изхвърляше във вселена от скрита чувствителност. В отношенията си не влагаше нито старание нито страст. Сънищата и понякога бяха, като мокрите желания на паважа за дъжд. Тогава вечер излизаше и хлътваше в някой от баровете, не за да пие просто търсеше да утоли другата жажда с която я блъскаше отвътре тялото. Вътре обхождаше с поглед хората в полутъмното пространство. Отстрани изглеждаше, че търси някой. Събираше персонажите запечатваше ги. После се спираше на някой, заставаше до него и просто му предлагаше секс. Ей така като като чаша с мартини. Желаещи имаше винаги рижата и коса привличаше погледите като магнит. На сутринта ставаше и рисуваше, не се интересуваше от нощния гост, за него беше време да си върви. Не се оплакваше не мърмореше като колегите си. Мъкнеше наравно с тях големите платна редеше изложбите, събираше и разопаковаше багажа като войник за разните участия по биеналета. Приятелите си я обичаха такава каквато беше директна пряма неотстъпчива и правдива. Тя носеше самотата вътре в себе си. Отглеждаше си я с нарцистичен хъс. Понасяше шегите не се сърдеше. Отдавна отдавна не се сърдеше. От кога от дете разбира се. Направиха я преподавател на катедрата по живопис. Първокурсниците се стряскаха от методите и за преподаване, но завършващите бяха луди по нея. На летните пленери я закачаха за луничките по колената и червената коса. Тя се усмихваше отмяташе огнените коси. Разказваше една своя измислена версия за появяването си на бял свят и избора.
- Когато реших да се появя на белия свят чаках на опашка. Някой искаха къдрави коси, други сини очи, трети дълги крака. Аз поисках лунички, бях се захласнала по тях и казах може ли ъ.ъ... една няколко шепи от тях. Но ми се отговори, че ако ги искам вървят задължително комплект с рижавата коса. Иначе се губела хармонията. И така съм се съгласила единствено и само да ги имам. Но не си спомням за това.
Вероятно така бе станало и сега те бяха навсякъде. Само очите и се усмихваха между тях след разказаното.
- Някой казват, че това са целувките на слънцето. – продължаваше тихо.
Но тя си спомняше и други неща които не разказваше. Но какво я интересуваше на кого са тези целувки още повече, че като беше малка опитваше какви ли не методи да се отърве от тях завинаги. Веднъж се прибра, не по скоро я заведоха до в къщи. Беше лято и докато другите играеха тя се бе свряла под сянката на едно дърво и реши с детския си акъл, че би могла с камък да протрие кожата и така да ги изтрие за винаги. Настървено и старателно беше търкала не помнеше колко време коленете си докато прахоляка и мръсотията не се омесиха в кървава каша. Триеше, а сълзите капеха от болката но стискаше здраво устни и не издаваше звук.
После ги скри под дългите поли и панталони. Но по лицето, ръцете нямаше как те подскачаха с всяка мимика или извивка на устните. На нея и се струваше че нахално викаха –„ Тук сме! Тук сме” сякаш чуваше далечния им ситен смях да се търкаля.
Семестърът изтичаше, учебната година също.Второкурсниците приключваха. Бързаше за техния конферанс. Да види какво бяха подготвили. Знаеше че трепереха. Беше безкомпромисна. Казваше грешките и не спестяваше нищо. Някой ревли си ревяха и си тръгваха дори и за винаги. Некадърността я вбесяваше. А на тези които бяха добри само ги поглеждаше в очите и им отправяше кратка усмивка като през слънчева решетка от лунички и толкова. Старите кучета знаеха и предаваха на младите какво да очакват. Влезе в голямото ателие. Миришеше на лято и ленено масло. Бяха наредили платната и чакаха мълчаливо.
Никъде нямаше имена. Анонимността бе предимство при поставяне на оценките.
Като допълнение им задаваше така нареченото „Свободно разпиляно време” и ги оставяше да си развихрят фантазиите и да правят каквото искат. Даваше свобода за изява и откриваше кой къде го стиска чепика и накъде духа вятъра но откриваше и талантливите.
В края на всяка година освен редовните учебни рисунки държеше да види и нещо лично и самостоятелни. Тръгна бавно покрай редицата платна. Всички стояха притихнали зад гърба и. Щракаше бързо като апарат. Изговаряше на глас – Това става това не. Лоша композиция. Загубено време в университета. Избери си нещо друго. Спираше за секунди и продължаваше записвайки бележките под номерата. Коментираше и страничните от „Свободното разпиляно време”. Ако и харесаше нещо се обръщаше към притихналата публика и сякаш с поглед търсеше кой е автора. Това беше върховен знак. Стигна средата и нещо я плясна. Нещо познато я гледаше не разбра в първия момент. Една друга Дърварка седеше срещу нея и я гледаше нахално. С всичките си лунички на показ ярки крещящи безпощадни . Чакай чакай какво е това помисли си за миг. Сянката от пръчките на красива волиера преминаваха през цялото лице и то сякаш надничаше като затворник от там. Сви устни, не каза нищо и продължи. Никой до сега не си бе позволявал да я рисува. Кой беше този зачовърка нещо в главата и.

И все пак и все пак някой го беше направил и то ... нещо и се заби в гърлото и трябваше да си признае доста добре. Старателно рисувано обмислено. Хъм каза си вътрешно – преднамерено. След стряскащата изненадата на срещата със самата себе си последва първичното желание да открие кой е, като преследване на жертва. Не се обърна не удостои смълчаната публика за да покаже, че я хареса. Усещаше нечий закован поглед в гърба си. Но не се обърна. Усети че колената и макар обути в дънки запариха, запариха луничките по тях. Пожела им весела ваканция. Напомни им да не забравят за пленера преди началото на новия семестър след което ги изпрати. Нямаше търпение да остане сама. Придърпа един стол седна срещу портрета и запали цигара. После изкара от чантата си шоколад и в несвяст го начупи и неусетно изяде. Обследваше го сантиметър по сантиметър. Другото лице я гледаше затворено във волиерата огрято от слънце в очите играеха пламъци а в същото време леко тъжно и замислено обърнато навътре и все пак с някакъв порив да излезе навън. Вече не издържаше. Стана тръгна и затвори с трясък високата врата. Тръгна по улицата. Летните сенки носеха своето ухание. Изведнъж се отказа да бърза сви към една градинка и седна на пейката. Нещо и се изплъзваше не спираше да мисли.” Я си отивай в къщи какво си се разнежила си каза на ум това не е присъщо за Дърварови. Какво толкова един маслен портрет. Хиляди има такива. Ъ ха но този беше предназначен за нея и си имаше послание.” Кой си ти, се въртеше в главата и въпроса. Ще те открия! И ветровете задухаха в друга посока. Летни, свободни, самостоятелни неограничени от нищо. Месеци потънали в прахоляка на пътищата жегата босите крака в джапанки. Лятото дивото дете на природата танцуваше своите месеци. Тя полека лека забрави или се опитваше да забрави скрито от себе си. Учебната година наближаваше. Този път я очакваше с настървението на див рис. Началото като всички есенни дни. Трети курс нейния и същевременно нейната загадка. Моделите сменяха местата си, а те рисуваха. Оставяше ги и излизаше. Връщаше се по средата и края на сеанса. Тогава вървеше бавно между стативите. Вглеждаше се внимателно но нищо не и подсказваше този когото търсеше. Нямаше го този почерк който бе запомнила. Портрета тайно си го прибра в къщи. Закачи го една вечер на стената и сутрин отваряйки очи той я гледаше внимателно от там. Семестъра изтичаше а тя не откриваше нищо. Започна да се дразни какъв професионалист е, че не може да разбере. Странно портрета толкова я бе обсебил, че не си спомняше задължителната работа до него. Един ден се върна до хранилището разгърна всичко което бе от изпита. Видя работата измъкна я и занесе и нея в къщи. Свали портрета от стената и сложи двете една до друга. Няма нищо общо безкрайно различни. Хубави и различни. Хъм нещо я зачовърка стилът беше различен. Възможно е помисли си. И все пак. Загадката стана по голяма. Започна да дебне всеки щрих всяко полагане на боите все повече оставаше със студентите. И един ден го откри. Просто пред нея под носа и първи статив в дясната редица рисуваха обърнат ракурс. Вече завършваше работата си. Нищо особено си помисли тя и все пак имаше нещо, ако се вгледаш. Бабата беше на осемдесет но той я беше видял извън тези години и бръчките сенките си бяха на място по всички правила на рисуването. Но бе подбрал различни цветове от всички останали. В лицето имаше движение то разказваше живота и от преди. Сега разбра че това момче може не само да рисува но и да вижда. Беше използвал същите цветове като при нейния портрет. Не каза нищо. Влезе в бара поръча си питие после го изпи набързо и си тръгна . Тази вечер не искаше никой не си хареса никой. Искаше нещо друго. На другия ден отиде рано и зачака. Беше решила да го подреди подобаващо. Врата се отвори и той влезе.
- Какво си въобразяваш колега! нападна го тя.
Той се дръпна леко назад изненадан и стреснат.
- Много беше смел да ме нарисуваш сега се дърпаш! продължаваше тя. Думите изригнаха като вулкан завъртяха се като вихрушка около него държани и стискани месеци наред. Накрая свърши и го погледна в очакване.
Той мълчеше. Докато говореше тя крачеше наравно напред назад. Сега се обърна и тръгна рязко към него. Той вдигна ръце като да се защити и тогава тя го чу да казва.
- Не бях аз. Вашият портрет не съм го рисувал аз.
Това я стъписа още повече. Това беше нечувано.
- А кой нещастнико? Какво става тука? Какво си позволяваш! – Кой тогава кажи кой? Никой до сега не си е позволявал да се държи така с мен.- продължи да крещи тя
Той я гледаше спокойно приемаше истерията и, и чакаше да приключи бурята. Тогава и отговори. Това беше портрет нарисуван от мой приятел, който завърши миналата година. Той ме помоли с риск да бъда линчуван от вас да го поставя заедно с всички останали.
- Н нн но защо? успя да каже тя.
- Искаше да ви остави нещо от себе си за спомен. Знаеше че нямаше да го приемете. Затова реши да е по този начин. И освен това ако питате за него, няма го не е тук. Ако си спомняте той спечели онази голяма награда на младите живописци и замина за Португалия. Последно ми даде да ви предам този адрес, ако го желаете разбира се!?
Сети се как да не се сети онова момче високото което не я изтърваше от погледа си още от първи курс- Да беше много добър живописец. С право получи наградата. И той какво той е направил това. Тайно го харесваше. Луничките и пламнаха. Никога не се бе изчервявала. Не можеше да го скрие. Лицето и гореше. А зелените и очи станаха още по зелени. Започнаха да влизат и другите студенти. Нямаше как да се скрие виждаше се че е развълнувана по особен начин. За първи път. Искаше и се да избяга сякаш я хващаха на местопрестъпление.
На следващата година при първокурсниците влезе преподавателката по живопис. Под късата пола се виждаха чифт колене обсипани с лунички. Есенното слънце подскачаше по тях с всяко едно движение на тялото.
- Днес, започна тя ще правим портрет на......