автор: Josephine

Беше изправен пред съда. По обвинение в нетолерантност.

Преди два месеца се разхождаше из столицата. Тогава мъж с автомат излезе от някаква черна кола и разстреля 10 души.
Мъжът беше терорист от арабски произход. На мястото дойде компетентният държавен орган -полицията на толерантността. Пуснаха стрелеца на свобода без да го арестуват. Щяло да бъде нетолерантно, ако го задържат.

Замисли се. Нещата през последните 50 години се бяха променили доста. На власт беше Партията на толерантността, а опозиция на практика нямаше. Убийства ставаха всеки ден. Масови. Главно извършвани от терористи. Тези хора обаче бяха под закрилата на властта и нищо не им се случваше.

Толерантността отдавна вече не беше модел на поведение – беше се превърнала в политика. И хората с готовност бяха гласували за тази политика. Постепенно обаче идеалът се превърна в нещо стряскащо. Първо бяха спрени всички филми и предавания, в които имаше основно бели водещи или актьори. След това започнаха масови полицейски акции в телевизиите – екипите на същите предавания бяха арестувани. Вицовете – дори най-добронамерените, за други раси бяха строго забранени. Тези, които чуеха свои близки или приятели да говорят на тази тема трябваше веднага да докладват на полицията на толерантността. Ако не го направеха и някой ги издадеше, че са си замълчали – отиваха в затвора. А най-строго пазеният затвор естествено беше този за нетолерантните. Присъдата там можеше да бъде удължена и заради прекалено често мигане. Така, скоро най-охраняваната сграда в страната се препълни. Тогава нарушителите на Закона на толерантността просто…изчезваха.

Спря да мисли и започна да говори на глас насред улицата: „Не съм расист или нацист , но нещата, които се случват тук са ужасяващи! Безнаказаността, която виждам всеки ден ме отвращава! Трябва да бъдем толерантни към всички раси, но не и към хората, които избиват други хора! По неясни причини! Арестувайте човека, който изби 10 души и нека той да бъде изправен пред съда, така както всеки убиец!”.

Полицията на толерантността обаче избра да арестува недоволстващия.

Изправиха го пред съда. Попитаха го дали разбира повдигнатото му обвинение в нетолерантност. Отговори, че не го разбира. „Как така не го разбирате”, попита прокурорът. „Ами просто е. Нетолерантност е вид омраза към другите раси, а аз не ги мразя. Залитането в крайностите е неприемливо – както в крайна омраза към другите раси, така и в крайна толерантност, граничеща с глупост. Твърдя, че човекът, избил 10 души, трябва да отиде в затвора – това е”. Съдията се нацупи. Адвокатът на нетолерантния си мълчеше. Беше служебен защитник, който вероятно съжаляваше, че се занимава с този процес. Никой не искаше да се наеме с това дело. Журналисти също нямаше – никой главен редактор не искаше да се изправи срещу правителството.

Прокурорът задаваше въпроси от типа на: „Какво мислите за Хитлер” и „Смятате ли, че другите раси са по-низши от бялата”. Нетолерантният спокойно отговори, че изобщо не харесва Хитлер и счита представителите на всички раси за еднакво важни. Адвокатът му нямаше въпроси. Нямаше и свидетели. Всъщност всичко продължи около половин час. Присъдата се даде 15 минути по-късно. Виновен в нетолерантност. Осъден на 2 години затвор.