автор: weliw

Земята? Космоса? Всички космически обекти за нас са или горещ огън или студен камък. Или черна фуния. А дали е така? Ние гледаме на тях от ограниченията на нашето пространство.
Наблюдавайки навън от нашата позиция гледаме на космоса ограничени от предразсъдъците ни за време и пространство. Слънцето - огъня си е огън. Но нито един космичен огън не е толкова близо до нас,че да разсъждаваме за него по друг начин, освен чрез хипотези. Е вярно,страшничко е да е по-близо! Но и това е относително…А студените камъни? Дали пък на всеки камък няма топлина, светлина, вода и красота, каквато има на нашия-Земята? Всеки си е в своето пространство, ограничен в него. И разни такива,дето щъкат върху и около камъните и си мислят,че са велики и единствени. А като решат да надникнат извън собствената си атмосфера и насочат поглед към нашата Земя,виждат един студен въртящ се камък,дали го виждат син на цвят,какъвто е за нас,погледнат по-отгоре. Защото те си имат своите мерки и теглилки,които не подлежат на съмнение за тях,така както за нас нашите.
Ами времето? То пък какво е?!? Категория,измислена от нас самите,защото като се поставим в някакви рамки се чувстваме по-сигурни. С други думи,с ограниченията си създаваме някаква сигурност и подредба за ограничените си сетива и разбирания. Каква е,например,разликата между миналото и бъдещето? Суета! Или различни пространства. Чели сме за пробиви в пространството,своеобразни тунели,чрез които се пренасяме другаде. Сигурно ги има,знае ли човек?

И каква е била идеята,когато сме решили,че имаме необходимост от това точно рамкиране,наречено време? Жалък опит да впрегнем движението на Вселената. Опит да разберем къде сме. А къде сме? Засега това познание не е в нашите възможности. И да се чуди човек,защо не се оставим в ръцете на Божията промисъл! Даже като че точно там са отговорите на всички въпроси,ако толкова много искаме да знаем. То някога,точно този стремеж ни е изкарал от Едем. Стремежът към познание. От век на век все повече научаваме,а колко усложнения си създаваме с това? Глупаво се получава,тъй като стремежът към знания цели обратното - да се освобождаваме от усложненията. А всяко едно ново познание комай не ни улеснява. Винаги ще има какво още да научим и все ще търсим. А какво, всъщност търсим? Щастието си ли? Това,което някога сме загубили заради една ябълка. Имали сме избор - направили сме си го. Защото някак си е по-друго,когато се усещаме в центъра на събитията, па макар и с цената на греха.
Ами ежедневното ни недоволство от климатичните дадености какво се явява? Той,климатът,просто никога не е в синхрон с нашите планове. Или се оправдаваме с него?!? По-разумния ход е ние да се съобразяваме с климата,вместо да искаме обратното. Глобално затопляне. Айде бе! Що ни е толкова хубаво да си мислим, че сме чак толкова влиятелни? Дали пък онзи космически кръговрат с период хиляди,милиони земни години не си гледа работата нехаейки за нашите грандомански амбиции! Заради които винаги се намират хитреци,да ни промиват мозъците и отвличат вниманието от някои по-важни за нас самите случвания.
Знае ли човек,къде е истината! И дали не е по-добре да не я знаем!
Комай Маите са знаели много повече от нас. Пък! Къде ли са сега? Може и да ни наблюдават отнякъде. Там,от по-висшето ниво на съзнание. А ние в казана си врим и гледаме да поддържаме огъня да не угасне. Щото този казан си е нашият и в него ни е уютно и топличко. Да хвърляме дърва в огъня, братя по съдба! И в прекия и в преносния смисъл. Пък като дойдат Маите, ще му мислим.
10.05.2010