автор: esenna

– Ами това е, Зафиро… всичко си е както си го знаеш … само дето теб те няма, ама… хайде, до утре… - Пейо прокара ръка по надгробния камък, погледа как се разпуква августовската зора и полека закрачи към къщи.
Гробът на Зафира направи още преди петнайсет години в края на двора, до чемширените храсти – какви ли не приказки и клетви чу, но дума не даде да се изрече да я носи там, на Черната поляна, където лежаха всички, отишли си от белия свят.
Зафира си я доведе от далеко – беше само на 18 г. момиченце, току-що завършила гимназия - едно такова слабичко, с черни живи очи и дълга коса, стъпваше леко и красиво, като че ли по застлана с пари пътека вървеше, и снагата й се полюшваше леко и извивката на тънката й талия беше толкова красива, по момински… да, красавицата на селото беше Зафира. Като я доведе, майка му ги надума едни, не е за разправяне. Пейо се уплаши заради момичето и викна , хвана жена си за ръка и се прибраха в стаята. А сутринта се беше успал - като погледна през прозореца и я видя как тичаше по двора след пиленцата – камък му падна от сърцето , тогава разбра, че Зафира ще е винаги негова.
Майка му все мърмореше, че от дете не може да иска дете, я какъв дърт пиргишин се е източил на 40 г. вече, трябвало оная Недялка, едрата , да си вземе, да видел как ще му натъркаля синове от година в година, но ето че след две години се роди Любка , че и на мърморещата му майка я кръстиха. Порасна дъщеря им , отиде в града да учи, а второ дете не им се даде, но Пейо много обичаше жена си и като че ли колкото повече остаряваше повече се привързваше към лудешкия й смях, радостта, която пръскаше край себе си , красотата й, която извираше някъде от дълбините й, знае ли някой от къде… Докато един ден не се върна по обед и не я видя до стобора – говореше нещо с оня Стойно дето ни мома се загледа по него, ни семейство успя да завърти. Черна пелена му падна на Пейо пред очите . Викна силно:
-Зафиро!
Тя се обърна и като го видя грейна цялата, затича към него. Хвана я за ръка и я задърпа нагоре по стълбата към стаята им .
– Какво говориш с тоя, от къде го познаваш?
– Не го познавам, Пейо, какво ти става, говорехме за преждите , които носи от града?
– Що не ми кажеш,че искаш прежда, аз ще те заведа в града, ще си избереш, казал съм ти с чужди мъже да не говориш!
– Станало ли е нещо, да не би с Любето…
Докато изричаше последната сричка Пейо не разбра как я удари през устата. Зафира падна на пода. Не заплака. Той се вкамени, не знаеше как стана това.
-Зафиро, не ме ядосвай, стани, не исках…
Тя стана сама, изтри кръвта от цепнатата си устна и излезе. От тоя ден все тъжно го гледаше, малко говореше, промени се някак. Вечер си лягаха заедно под една завивка, но Пейо не смееше да я докосне, чувстваше се виновен. Не можа да й се извини , трудно му беше - като си спомняше само как я гледаше алчно оня Стойно и започваше да диша тежко. Отдалеко я следеше с мрачен поглед и свита душа. Така се изниза година. Зафира залиня, посърна, все я заварваше да е седнала или полегнала и когато я закара в града казаха, че било късно. Рак било и тъй щяла да си отиде. Дадоха му някакви лекарства за болките и се прибраха в село.
Когато Зафира издъхна в едно ранно октомврийско утро, падна първата слана за сезона.Пейо седеше до нея коя поредна нощ и все я молеше за прошка, но тя не отлепяше уста. Само накрая го погледна с ония нейните големи очи, прошепна му „Обичам те ” , разтвори се в сълзите му и отлетя… Люба се върна за смъртта на майка си и после се запиля , Пейо не я знаеше къде е . Нито му пишеше, ни по телефон се обаждаше. Живееше си сам, гледаше едно прасе и няколко кокошки колкото да не е без хич. Ходеше на нивата с царевицата и с картофите, в градината зад къщата и толкова. Зафира зарови там до чемшира под чардака , всяка сутрин беше при нея и й говореше. Не го свърташе, особено от четири сутринта нататък за него нощта беше приключила. С това празно легло и снимката на Зафира до него , къде ти…
Добра – неговата съседка също живееше сама. Изпрати двама сина по чужбините, погреба де що роднини имаше и Пейо й беше един от най-близките – на двама братовчеди деца бяха. От малки по цял ден обикаляха баирите, реката, криеха се по храсталаците , учиха заедно, нейните синове вече бяха големи когато Пейо се престраши и се задоми. Дядовците – двама братя, бяха построили две къщи залепени една до друга – големи, високи, на по два етажа, абсолютно еднакви с една малка разлика. На първата къща от към пътя за града - Пейовата, чардака й гледаше към планината, а на другата – гледаше към центъра на селото. Когато ги вдигнаха, цяло село се събра да ги гледа, цъкаха хората , такова нещо до сега нямаше в тяхното село , такива бели красиви къщи, гиздави, никой не разбра как всички започнаха да ги наричат „Огледалните къщи”, но те наистина си бяха еднакви .
Добра знаеше навиците и болките на Пейо, както и той нейните. Знаеше за мъж й, който вечер си лягаше с бутилката и самата Добра се чудеше как станаха тия й синове – в едни от малкото им нощи, в които бяха заедно. Когато се роди втория - година след първия, Добра се премести да спи при децата. Толкова трая семейния й живот. На нея остана да върти цяла къща и градина, и кокошки, и коза , и да наготви, и да очисти, и синовете да изпере… Ама и нея не я отмина онова лошото - мъж й си отиде посред бял ден в кръчмата, и като че ли повлече крак – за една година трима близки погреба. Зачерни се Добра, отслабна и само вечер през стобора, ако викнеше на Пейо да си кажат по една човешка дума, че устата й залепваха по цял ден да мълчи. Двете й момчета и те като Любчето – като че ли не ги е имало на този свят никога!
Селото им беше хубаво, голямо, богато, само десет километра го деляха от големия град. Но никой не се изнесе да живее там. Пък и като дойде тази демокрация отначало беше добре – върнаха им ниви, дадоха им пари за животни, постегнаха си къщите, кой каквото можа направи. Бай Ачо взе селската кръчма и я направи Бар. Издигнаха нова поща с телефонни кабини, че и два компютъра нови донесоха, бакалницата ремонтираха основно и модерна дограма й сложиха – нищо,че все като преди основно хляб имаше в нея и някой и друг салам. Другото всеки си го правеше в къщи. Никой обаче не усети как селото започна да обезлюдява. Някак тихичко първо младите взеха да не се връщат, старите си поемаха небесния път, други пък , които имаха още сили си намираха работа в града и оставяха къщите си да ги ползват като вили. Това се случваше на много места и в това село не би се случило може би, ако не беше пътя за града. Така и не го асфалтираха, но поне беше добре отъпкан черен път , а сега след толкова години от дъждове, снегове и порои наизскачаха едни камъни, пътят пропадна на няколко места и с каквото и да се опитваха хората да го закрепят не успяваха, накрая се отказаха.Първо спряха автобуса дето идваше по два пъти на ден от града и много хора си живееха на село и работеха в града. После хлябът започна да идва два пъти седмично, лекар - един път в месеца – едно младо момче, което носеше лекарства на всичките останали петнайсетина души в селото, надписваше ги кое, как и ги оставяше на Нели в бакалницата да ги даде на хората когато идваха да си вземат хляба. Зъболекар не стъпи двайсет години през таз демокрация и ако някой го заболеше зъб тичаше при бай Ачо в бара. Той му даваше да отпие две яки глътки от неговата скоросмъртница, после го караше да се нажабури хубавичко с нея и с керпедена след минута зъба го нямаше. Това бяха този вид услуги в селото. Вестници носеше пак Нели бакалката, която в един момент стана и пощаджийка – зер от две места получаваше заплата, при тая безработица с нейната гимназийка си беше доволна. Тя живееше в града и идваше винаги по другия път – заобиколния, с колата на кмета, който й беше брат, но първо обикаляше двете съседни села и накрая идваше в най-хубавото. Кметът беше около 40 годишен мъж и отговаряше и за трите села едновременно. Нели - млада жена, тичаше пъргаво от бакалницата до пощата и обратно. Броеше колко хляба е продала и ако останеше някой, веднага се сещаше на кого е и пращаше хора да видят да не му е лошо. Така един път спаси живота на един възрастен мъж , който беше направил сърдечна криза. Нели беше като стожера на селото и който я видеше му ставаше леко на душата, че не е съвсем забравен. Бай Ачо беше нагизден със златен часовник и златна игла на вратовръзката си – синът му работеше в Швейцария и той му беше ходил на гости няколко пъти, хвалеше се с внучката си и какви красоти имало там, ама нашето си било наше и затова и по-хубаво. Слушаха го хората и много не му и вярваха – кое му е хубавото като си живееш сам сред кокошките, краставиците и тиквите и едничкия ти път към цивилизацията беше изронен и хлътнал и никой не смееше и каруцата си да прекара от там, камо ли лека кола или автобус. Хората и телевизорите си толкова пускаха – разбраха, че техните пенсии ще са все така малки, ами от Балкана дръвца за зимата, от градината и животните храна и така. Съвсем забравени и изоставени, само Балкана и Бог ги пазеха, един ден над тях надвисна страшна буря. Дойде кмета, събра ги на центъра до чешмата и им каза, че имат два месеца да се изселят при децата си или други роднини, защото ще се строи язовир и техните три села ще бъдат залети. Отначало се възцари тишина и никой не отрони и думица като чу това. Но балканджийския нрав си каза думата – сякаш малко язовири бяха настроени , че сега някой на техните села иска да сложи ръка.
-Хайдуци! – чу се яден мъжки глас.
- Ами това е , помислете си , обадете се, ето, Нели е тук, ще пише телеграми, писмата ви ще изпраща, каквото можем ще помогнем, но два месеца, това са ни дали за срок! – каза кмета.
-А земята ни? Няма ли да ни я платят? – попита един много възрастен мъж.
-Ще се плати, разбира се, по 0.60 ст. на кв. м, всичко ще се заплати, както си е по закон, ще си имате пари и ще заживеете по големите градове, там ще ви е по-лесно, всичко си има – и магазини, и болници, и пътищата хубави, и градинки – нареждаше кмета.
-А къщите ни?
-И те ще се платят. Ще ви кажа друг път по колко, че още не са го решили, но ще можете да си купите по един апартамент в големия град.
-Аз си имам всичко тук и си искам в мойта къща да си доживея старините – какво да правя? – каза Кина.
- Не може! Ще си направиш като искаш къща в града, хайде, че трябва да ходя и по другите села.
Разотидоха се хората по къщите си. Пейо се разтревожи само за гроба на Зафира- нямаше как да го вземе със себе си. На Добра й докривя за козичката – обичаше си я, кой ще й даде да гледа коза в апартамент, пък и тя не искаше през стената да й дишат други хора.
Кина се прибра и плака цяла нощ. Тя беше на 53 г. – една от най-младите в селото , а в града щеше да е една от най-старите, къде и каква работа щеше да си намери. Живееше в голямата къща на майка си сам –самичка, завърши в града полувисше - акушерство, над стотина деца изплакаха в нейните ръце, но нея Бог с дете не я дари. Затова и мъж й я напусна . Цяла седмица никой не си показа главата навън – всеки мислеше.
Пейо само сутрин по тъмно нареждаше на Зафира :
-Тъй стана Зафирче, ти си отиде, остави ме самичък и ето – от къщата ми ме гонят, с теб искат да ме разделят , какво да правя, кажи… - все по- дълбоки бразди правеха сълзите по лицето му. Към обед излизаше да свърши някоя работа по двора , хранеше прасето и кокошките, дървата за зимата редеше и си мислеше, че то няма да му трябва всичко това, отиваше и си лягаше на леглото на чардака – тъй поне беше по-близо до Зафира и гледаше върховете, вече мъгли бяха тръгнали да пъплят по тях, есента наближаваше. Спомняше си как цяла година ходи като несвестен като изпрати жена си и отслабна, изгори го таз вина, ако не беше Добра да отиде вечер да му сипе топла супа, нямаше да оцелее.
Една вечер не издържа и се разрида пред нея – тя мълчеше и го слушаше, изтриваше с опакото на ръката си някоя сълза и го остави да си изплаче болката. Като го видя как клюмна, за първи път му каза:
– Пейо, стига вече си се обвинявал за нещо, което си е божие дело, ние не знаем кому колко е отредил! Знаеш,че Зафира си обичах като своя дъщеря – кой ви посрещна с цветя като влизахте в село – аз, кой все си говореше с нея и й помагаше и за готвене, и за шиене, и за плетене, че майка ти жива щеше да я изяде – аз, нали тъй , Пейо? Знам ти аз на теб тежката ръка, ама сърцето ти е мило и обичливо, затуй сега ще ти кажа – кога удари Зафирчето заради оня Стойно, тя при мен дойде да се скрие – цял следобед плака в скута ми. И все това нареждаше – „…как лельо Добро, как можа Пейо да ме удари, че аз нали само него си обичам и сега съм заплела един хубав пуловер за рождения му ден, и го крия от него, че да е изненада, нали Стойно носи прежди от града и от него купувам, а Пейо помисли,че аз с него…” и пак се захлупваше да плаче. Тъй да знаеш Пейо, и друго ми каза тогава Зафирчето – „ Пейо не знае как все ме боли тука отдясно, цяла година вече стана, ама и ти не му казвай, да не го тревожим,че само него си имам, като го натопля и то ми мине…” Разбра ли Пейо – тя си беше болна година преди ти да сториш таз беля дето и аз не съм ти простила, но не се обвинявай! Ти загуби жена си , аз – дъщеря си. Господ такива птичета като Зафирка ги прибира рано, да ги помнят хората млади и красиви, ха, стегни се малко, погледни къщата, че плаче за ремонт, поочисти, ако ти трябва помощ – ще дойда женската работа да свърша, ама каквото си се запуснал, не съм съгласна. Тоз живот за мъка ни е даден – е, имаме си и по някоя друга радостчица, тъй е, хайде, аз ще тръгвам.
Стана Добра, а Пейо гледаше със зяпнала уста – това не му беше идвало на ум, помнеше, че като сложиха Зафира в ковчега, Добра сложи едни куки с някаква плетка и му подшушна :” Тъй се слага на пътниците, да си имат работа и за оня свят”, ама нали не беше на себе си, го забрави начаса. А сега?
-Хайде, ела да ми светнеш стълбите де, ще падна да се пребия, то все тая, ама ще тегля, че и ти покрай мен.
Стана Пейо изпрати я до входа на къщата, почака да я види, че се е прибрала и бавно се върна в двора. Така, Зафира била болна отдавна, що не му е казала Добра, може пък като е било в началото да се лекува, нали тъй разправят, ама и тя отде да знае, че е било сериозно. Заплака Пейо насред двора , с мисълта за почернения си живот и с дупка в душата, че това са последните дни в дядовата му къща.
Търкулнаха се две-три седмици, Пейо потегна къщата, пантите оправи, керемидите пренареди, Добра избърса прозорците, дъските навсякъде изчисти , изпра де що пердета, покривки и черги имаше. Светна къщата, огряна от мекото августовско слънце. Къщата на Добра също оправиха – каквото ще да става, да запомнят хората селото с Огледалните къщи. Когато свършиха, вечерта, Добра покани Пейо у тях на вечеря. Събраха се на масата, той носеше малко наденичка и домати от градината, седна , наляха си по ракийка, в мълчание изляха малко от чашките за душите на тези, които не са вече сред тях и после отпиха. Гледаха двамата как залязва слънцето, хлад започна да се спуска от Балкана, наметнаха по едно кожухче и тъкмо започнаха да вечерят дойде Кина.
- Приятна вечеря Добре, Пейо, месец не сме се виждали, как сте , какво става?
- Влизай, влизай, Кино – викна Добра – сядай , ей сегинка ще ти сипя, Пейо налей ракийца, ето и баница, кажи сега какво ново?
- Не знам – наведе глава кака Кина – аз само за хляб ходя и там малко хора виждам, ама Нели вчера ми каза, че вече двайсетина от другото село се преселили в града.
- Не думай?! – викна Пейо.
- Да, и знаете ли, дошли с някакъв много модерен и хубав автобус да ги вземат, казали им, че ще ги настанят в хотел докато намерят къде какво да си купят и вече никой нищо не знае какво е станало.
Мълчанието ги обгърна, едно такова набраздено от трудни въпроси без отговори, съвсем тъмно стана, никой не ядеше.
-Хайде де, хапвайте - приканваше ги Добра - баницата е много вкусна, за вас съм я правила. Ти Кино, къде ще тръгнеш, ти си още млада.
-А , млада, млада съм за село, в града на мойта възраст никой не те взема на работа, чудя се и аз.
-В болницата що не опиташ – попита Пейо
-В болницата, дори и за санитарка няма да ме вземат, навсякъде искат млади.
-Че на теб какво ти е?
- Как – разсмя се Кина – шейсетте гоня вече, нали знаеш.
-Брей, то при комунизма не беше работа с тия текезета, трудодни и какво ли не още, ами нали таз демокрация дойде да ни е уж по-хубаво пък виж какво стана, май и тя гешефт работа ще се окаже…
-Аз за моя двор има-няма ще получа към 4-5 000 лв. – каза Кина – нищо не е това, за къщата, а, за къщите не ви казах, ами щели да ги оценяват от Данъчното и тогава да ни дадат парите.
-Че как тъй? С какво ще си купим покрив в града?
-Не знам, тъй каза, Нели. Бай Ачо стяга багажа за Швейцарията да ходи, ама още си е тука, Нели и тя се уплашила,че няма къде да работи.
-Мен за козичката ми е само – каза Добра – душичка и тя носи и млечице ми дава и сиренце си правя от нея, ама на, ей тъй ще я оставя.
-Е, Добро, аз моите две зайчета ще оставя, но то няма друг начин, знам ли.
Само Пейо мълчеше.
Дойде септември – топъл излезе, циганско лято си беше. Започнаха хората да си приготвят багажа. Кина се обади един ден да си вземат „довиждане”, приятелка й намерила работа в шивашка фирма и заминавала, щяла да живее на квартира, зазими къщата, пусна зайчетата и замина без да се обърне. Добра и Пейо бяха от последните жители, които напуснаха селото – качиха се на един автобус с малко багаж и тръгнаха. Оставиха и прасето и козичката – събраха ги в един двор , да не им е самотно и поеха. Прекараха ги по гладкия , дългия път за града. Като влязоха в него малко се оживиха хората – хубаво беше, много хора, шарено, весело, деца, майки с колички, автобуси, но не спряха никъде и колкото повече пътуваха все повече се отдалечаваха от него. Започнаха да си шушукат хората, но автобуса не спираше. Излязоха на едно празно поле и по него караха към час, някои задрямаха. Когато автобуса спря, вече беше се смрачило.Слизаха хората, Пейо слезе, помогна на Добра, вземаха си багажа и като погледнаха – една дълга сграда – не беше болница, но и хотел не беше. Тогава някой прочете и каза :
-Хей, в старчески дом са ни довели?
Изтръпнаха всички. Наизлязоха някакви жени с престилки , поеха багажа, усмихнати помагаха на хората, а Пейо и Добра стояха като заковани. Нали бяха и под едно дърво, някак не ги видяха.
-Добро, аз в старчески дом не отивам!
-И аз, Пейо!
-Това,че на някой му скимнало да ми вземе къщата, мен не ме интересува, имам малко скътани пари, да платим на тоз автобус да ни закара до града, ще преспим в някой хотел и на сутринта ще хванем автобуса за село – като искат и нас да издавят заедно с къщите ни, какво ще кажеш, а?
-Добре, Пейо, с теб съм.
На другия ден след обед се върнаха в безлюдното село. Всеки си влезе в къщата и заживяха живот на обречени, но спокойни, че са в дома си. Дойде зимата, студена беше, животните в хамбарите прибраха, честичко сядаха заедно да похапнат Пейо и Добра, че то сам залъка не върви. Когато се пукна пролетта и нацъфтяха дърветата, Пейо отиде една сутрин по тъмно при Зафира, остави букетче момини сълзи, че туй цвете най-много обичаше тя, погали камъка и въздъхна дълбоко. Все чакаха с Добра да ги залее тоз пусти язовир, ама не стана. Сигурно зимата са чакали да мине. Е, нали и пролетта видяха, да става каквото ще.
Една вечер Кина дойде – разхубавила се беше, засмяна:
- Добро, Пейо , там ли сте? Аз се връщам, вижте каква новина ви нося!
Излезе Добра от градината, дойде и Пейо :
–А, Кино видя ли, градът добре ти се е отразил - засмя се Пейо.
- Остави това, ами знаете ли – няма да се строи язовир!
- Как? Как няма, ами нали ни дадоха там по 3-4 хиляди лева, сега какво, ще ги връщаме ли?
- Не, не, ще ни ги оставят - в съседното село някакъв големец си имал вила с басейн .
- Бре, с басейн, не думай! – възкликна Пейо.
- Да, и той и още някои други надигнали глас, стигнало се до съд , чак в Брюксел се гледало делото и този, милионера спечелил,че и ние покрай него, сега ще ни оставят тези пари за нанесени морални вреди. А ония, инженерите се оправдават,че имало голям наклон и опасност от срутвания и се отказали. И аз си се връщам у дома, не е ли хубаво?
- Кино, какви ги приказваш? – строго й се сопна Добра – Истина ли е това?
- Истина е , разбира се, щом се връщам, зайчетата ми сигурно са измръзнали в гората?
- А, не са, аз ги прибрах при себе си, у дома , бяха се сгушили мъничките до вратата ти и сърце не ми даде да ги оставя , чакай, сега ще ти ги донеса – Пейо отиде към двора.
- Добро - зашушна Кина -не съм сама, намерих си един мъж, добър е, елате у нас довечера да се видим , да си поприказваме, вземи и Пейо, а? Става ли?
- Става, Кино, ще дойдем , да носим ли нещо, младоженка ще ставаш?
- Ех и ти, те вече не се и женят младите, но ние се венчахме и сега ще сме си тук на село, казаха, че ще оправят пътя и ще можем да си ходим в града .
- Ами , дано ! До довечера, Кино и на добър час с твоя човек!
- Ще ви чакам, кажи на Пейо довечера да ми донесе зайчетата, много ще ви чакам, отивам да се приготвя! – и тя затича нагоре.
Добра я гледаше с усмивка през сълзи. Пейо дойде, прегърна го, разказа му всичко и се смяха с глас:
- Ще знаеш Добро, че ни при комунизма е хубаво, ни при демокрацията – и двете са едно, само ни замазват очите . Едните ни вземат имотите, другите уж ги връщат, ама не съвсем , ами да се радваме на таз гледка пред очите ни, и Балкана да ни пази, че оправия няма – тъй ги нареждаше Пейо.
Вечерта празнуваха първата сватба на оцелялото село – сватбата на Кина, тази, която даде живот на цяло едно село.