автор: magdabor

Напоследък на Деса всичко й беше станало безразлично. Копнееше за нещо ново, различно, ала идея си нямаше какво точно
Децата бяха поели по своя път и сега тя по цял ден лежеше на дивана пред телевизора. Щракаше каналите на дистанциононто от скука, ала нищо интересно. По-рано обичаше да гледа Animal planet, но сега и той не я интересуваше. Дори апетит нямаше. За последния месец свали два килограма. Идва лекар. Прегледа я. „Физиологично е напълно здрава – каза той – мисля, че е нещо като депресия.” Нещо като депресия? Не, тя си беше в истинска депресия! Дори беше занемарила външния си вид и понамирисваше понякога, пожеше по-рядко се къпеше. Сякаш не й се живееше повече.
И вероятно щеше наистина да умре, ако Коко не се беше появил в живота й. Коко беше папагалче. Подариха го на семейството в красив лъскав кафез. Него ден тя се чувстваше замаяна и много отпаднала, но като видя новия член на семейството душата й се изпълни с радост. Стоеше и гледаше в захлас пернатото. Не смееше да се доближи, за да не изплаши птичето. То явно беше ошашавено от новия дом. След като му се налюбува усети за първи път от много време истински глад.
На другата сутрин се събуди рано. Протегна се няколко пъти доволна и почти изтича до кухнята да нагледа Коко. Приближи се на пръсти. Птищата си пощеше перата. За по-сигурно тя се придвижваше едва-едва към клетката, когато папагалът не гледаше към нея и спираше на място, когато се обърнеше в нейната посока. Недвижимите предмети не се приемат за заплаха от птичките. И така Деса стигна до кафеза. Папагалът сякаш исрено й се зарадва. Прекрати заниманията си със сутрешния си тоалет и щателно започна да я изучава. Тя го докосна. Очакваше да започне да мята из клетката си, както беше направило канарчето на съседката й, ала тази птица беше ужасно спокойна и контактна. Определено много й хареса. Отново се почувства страшно гладна, а след обилната си закуска се изми старателно.
На следващия ден, когато другите бяха на работа, Коко излезе от клетката си. Някой не беше затворил вратичката й добре. Папагалът се качи първо на полюлея, после прелетя до гардероба, а от там кацна на тоалетката. При прелетите си успя да оцвъка бялата покривка. „Само да те хвана, ще ти откъсна главта!” – ядосваше се Деса, но колкото и да се опитваше, птичката беше по-бърза и хитра от нея. Вечерта нея обвиниха за бягството на папагала. Упреците им я угнетиха много. Така значи – не стига, че тя си стои да се грижи да къщата, докато всеки от тях си гледа личния живот и кефа, ами каквото се повреди нея обвиняват! А тази тъпа птица... Още един път да из-лети – ще я оскубе жива за забавление.
Три дена след тази случка Коко отново се измъкна от клетката си. Деса дремеше в леглото си. Сънува, че пак е малка, а майка й нежно я гъделичка. После се разсъни и осъзна, че някой наистина я гъделичка зад ухото. Рязко се извъртя и видя, че това е папагалът. Той не се стресна много и продължи гальовно да я пощи. Всичкия й яд към него се стопи. В този момент те станаха приятели.
- Татко, Коко пак го няма в клетката! – провикна се Катя, когато се прибраха.
- Кате, той е в спалбнята при Деса. Ела бързо да видиш каква картинка са! И вземи камерата да ги снимам!
- Тате, не мислиш ли, че Деса се излекува от депресията заради Коко? Преди седмица мислех, че тя ще ни напусне, а сега...
- Глупости! Котките не страдат от депресия, те имат по девет живота, а сега се отмести малко, че снимам!