автор: dstoev

С И М Б И О З А
/ първа част /
Все бях карал по лоши пътища, но този биеше всякакви рекорди. Кръчмарят ме беше предупредил, но въпреки това се бях оказал неподготвен. Явно имахме различни критерии - това което той наричаше лош път, аз бих му казал кошмарен. Криволичех, опитвайки да избягам от най - големите дупки и едва-едва пъплех по нагорнището. Наложи се и на два пъти да спирам за да поизстине загрелия двигател на престарелия ми фолксваген. Единственото му хубаво нещо на пътя беше, че нито срещнах, нито разминах друга кола.
Целият - от канавка до канавка беше само мой! Можех да си криволича и да си заобикалям дупките откъдето си поискам без риск от катастрофа! Стара Планина се беше надвесила над мен с полу-зимно, полу-пролетно оцветените си хълмове в кафяво-зелената палитра, а като приятно разнообразие по върховете се белееха все още неразтопени преспи сняг. Въздуха който идваше до дробовете ми през отворения до половината прозорец на колата беше чист, свеж и приятно хладен. Спрях музиката в колата, за да мога да чувам чуруликането на най- нетърпеливите птички, развълнувани от наближаващата пролет, в съпровод с бълбукането на снежната вода, почти преливаща от канавките, запътена някъде към река Осъм.
Вълково, където отивах беше последното по пътя село и както ми беше казал кръчмаря: "Шосето свършва на мегдана на Вълково. От там като чатал се раздвоява на два чакълени селски пътя, за църквата - хващаш десния". Прекъснах го защото знаех чудесно пътя от обясненията на монаха. И той неведнъж ме беше предупредил че пътят е лош, но просто бях длъжен да посетя село Вълково, а друг път до него нямаше.
Запознах се с отец Йоан в Троянския манастир предната вечер. Имах уговорена от редакцията среща с игумена, и очаквах естествено че ще проведа разговора си с него. Затова малко се озадачих, че след като се запознахме лично и разменихме по няколко изречения, игумена ми съобщи че ми праща някой, който може много да ми помогне, излезе и след малко се върна придружен от въпросния монах. Запозна ни, заръча му да ми каже всичко което ме интересува, извини се и напусна компанията ни. Срещата стана на двора на манастира, вече по тъмно. Според календара вече бяхме навлезли теоретично в пролетта, но вечерите в планината бяха още зимно студени, и монахът тръгна да ме води в магерницата, най- топлото помещение в манастира по думите му. По пътя започна да разказва, но толкова обстоятелствено, че го прекъснах и помолих да записвам разказа му със смартфона си, страхувах се да не пропусна някоя подробност.
За монасите вечерята беше вече приключила, но жарта в готварската печка още не беше изгаснала, беше приятно топло и уютно. Седнахме един срещу друг в края на една дълга и масивна дървена маса, по-близо до печката, върху която къкреше някаква гозба в голяма очукана и захабена от дългогодишна употреба тенджера. Отказах предложената ми вечеря, но приех да изпия чаша вино и монаха ми наля в керамична чаша от стомна, която извади от една ниша в стената, а на себе си сипа чаша вода. Често отпиваше, защото не спря да говори почти час, и устата сигурно му е пресъхвала.
Отец Йоан беше обиколил за две години цялата околия, и не само Ловешки окръг, но и Плевенски, а беше минал и от другата страна на Балкана. Беше добър разказвач, и помнеше и най - малката подробност. Всяка църквичка, която беше срещнал по пътя си - в кое населено място се намира, на кой светец е посветена, как се казва отеца, който служи в нея, описваше ми какви икони на кои светци има, доколко са стари и ценни, абе...всичко което ме интересуваше. И без да гледа в никакви бележки! Още двама- трима такива монаси за останалата част от България и щях да съм готов с проекта за нула време. "Проектът", както му казвахме с колегите от сайта на медията в която работех, беше да се направи пълен списък на християнските места за поклонение в България, до най - малката църквичка. От Светият Синод, като разбраха че за Църквата средства от проекта не се предвиждат, отказаха да ни предоставят информация извън тази, която се намираше на официалния им сайт. Затова и бях изненадан от отзивчивостта на двамата духовници, реакция различаваща се коренно от тази на висшия клир.
Бяхме получили в редакцията частично начално финансиране по европейския проект " Християнски обекти за поклонение в България" , част от грандиозния проект " Християнски обекти за поклонение в Европа" и аз бях доброволец за изпълнението му. Бях все още в началото на журналистическата си кариера и много ентусиазиран. Приятелката ми беше още студентка, предстоеше й сесия и уговорката ни беше да ме придружи като приключи с изпитите. Тя беше родена във Варна, а аз в Русе, бяхме се запознали вече като студенти в София, но въпреки че бяхме израснали аз - на брега на Дунав, а тя на Черно море, и двамата бяхме луди по планините. Даже си мечтаехме след време да си купим къщурка в някое планинско село, за да си прекарваме уикендите и отпуските там.
Затова бяхме решили докато съм сам, да обикалям на север от Стара планина, а после двамата заедно да обиколим южна България с всичките и планини.
Дядо ми от друга страна беше селски свещеник на няколко села в Русенско. Като малък живях с мама няколко години на село, и дядо ми, постепенно и ненатрапчиво ме въвеждаше във вярата и религията. Свещеник като него не станах, въпреки че и през такова желание минах през тийнейджърските си години. Вярата ми с течение на времето поизбледня, но и истински атеист не станах, каквито бяха 90 % от съучениците и приятелите ми.
Още същата вечер преписах от смартфона в един бележник основните данни от монолога на монаха - да ги имам черно на бяло, и отбелязах с химикал на картата си всяко населено място за което отеца споменаваше. Направих си собствена класификация на забележителностите със звездички, като хотелите, за това в каква степен са интересни и значими, и отбелязвах и звездичките на картата за по-ясно.
Като приключих, излязох на двора на манастира да изпуша последната цигара преди сън и да се обадя на приятелката си. Тя както очаквах, въпреки късния час още не си беше легнала, защото зубреше за утрешния изпит и поговорихме малко. Не исках да я разсейвам, затова оставих интересния разказ за срещата си с отец Йоан за следващия ден, пожелахме си лека нощ и затворих телефона.
Тръгнах от Троянския манастир още рано сутринта, след като се сбогувах с монаха и игумена. Информацията ми беше направо безценна и мислено се поздравих за идеята си да мина първо през манастира, преди да започна изследването си по картата, квадрат по квадрат, каквато беше първоначалната ми идея. По обед бях вече в село Къпина, последното преди крайната ми цел - село Вълково.
Отец Йоан започна разказа си с Вълково, и му отдели най-много време. Имаше защо, църквата там беше много специална, уникална - без да прилича на никоя друга църква в България... Беше единствената на която бях дал шест звезди по моята си класификация.
Спомних си вечерта в магерницата – бледата светлина, идваща от една – единствена най – много 40 – ватова крушка, аромата на сухи подправки, пържен лук и дърво, сенките пробягващи по каменните стени и резбования таван. Монахът, седнал точно срещу мен в другия край на масата беше отметнал качулката на расото си и видях че е най-много с пет-шест години по-възрастен от мен, но гъстата брада и басовия глас му даваха още десетина години отгоре. Имаше гъсти, сключени вежди над дълбоко хлътналите в черепа очи, на които така и не видях цвета, и къса, черна и права като на виетнамец коса.
- Историята на нашата света обител започва около 1600-тната година - започна да разказва с плътния си обработен глас монахът. - Тогава са били направени първата дървена църква и няколко жилища на монаси. От тогава тръгва и легендата за иконата на Света Дева Мария Троеручица. Знаеш я сигурно тая приказка - дето я носили Атонски монаси, и като минали от тука, иконата се връщала сама обратно в манастира, колкото и пъти монасите да опитвали да тръгнат с нея - кимнах с глава и отец Йоан прескочи тази част от историята.
- След около двеста години обаче започнали да стават лоши събития. Ще ти цитирам, до колкото си спомням от летописа на манастира :
"На 10 януари 1837-ма година през нощта стана земетресение. И пак през същата 1837-ма година имаше голяма смъртоносна болест по човеците, която чума обхвана цялата земя околовръст, и много жени, деца, безчет люде умряха, и не само християни, но и неверни; хората бягаха от градовете и селата навън, да се спасят от чумата, по лозята, по полята и горите, а там пък биваха нападани от свирепи диви зверове - вълци и мечки, а пък и от люде - вампирясали и нечестиви, и пак измряха!.."
- През тази и следващите няколко години много хора потърсили убежище в манастира, и той се разраснал – продължи отец Йоан, вече явно със свои думи. - Хората станали по-богобоязливи и по- щедри. Бързо били събрани необходимите средства и започнал строежа на църквата и сградите, както ги виждаш сега. Църквата била изписана от самия Захарий Зографа и тези кървави и натуралистични сцени от летописа - земетресението, чумата и изтреблението на човеците през 1837 година ги има изографисани на стената на манастира, точно до портата. Утре по светло може да ги разгледаш, ако искаш. - Кимнах в знак че искам, а погледа ми се отмести от монаха към абсолютно еднаквите по размер каменни плочи на пода и блоковете изграждащи стените на манастира от същият, обработен на ръка камък. Опитах се да си представя кошмарният труд на десетките прогонени от родните си домове хорица, намерили подслон, утеха и закрила зад стените на манастира. Опитах се да си представя и силата на вярата им, накарала ги да провидят нов смисъл на живота си...
- Питаш се сигурно защо ти разказвам цялата тази история, нали? - запита монаха с басовия си глас, забелязал че погледа ми блуждае и решил по грешка че скучая. Замисли се, отклони поглед от мен и го насочи някъде над лявото ми рамо. Не казах нищо. Явно вземаше някакво решение и не исках да го смущавам. Въпреки че ми беше задал въпрос, беше ясно че ще продължи да говори.
- Може ли да го спреш да записва? - посочи към смартфона.
Кимнах утвърдително, пресегнах се и изключих записвачката, а вниманието ми пак се заостри към думите му. Само че отец Йоан не спираше да гледа в телефона и мълчеше. Разбрах че не е убеден че съм го спрял, затова го взех, изключих го, разглобих му панелите и извадих батерията, като я поставих отстрани. Погледнах го, той кимна и леко се усмихна. Явно му стана приятно че го разбрах без много обяснения.
-Чувал си сигурно за такива места в природата, журналисте, над които е изсипана Божията благодат? И в България има такива : седемте Рилски езера, Перперикон, Рупите, пещерата "Орлова чука", Земенския манастир,.. знаеш ги нали? - кимах утвърдително през цялото време докато изреждаше - наричат ги как ли не, но за нас православните християни, те са места, избрани от Господ, където Той е решил да покаже на хората във висша степен благодатта и милостта си, места на които най- се усеща присъствието Му и е най - силна връзката между човеците и божествеността!
- Мислех че Църквата ги отрича тези места - казах леко озадачен. - Дядо ми е свещеник, но и той нищо такова не ми е казвал, а съм го разпитвал много за тази, а и по други подобни щекотливи теми...
- Официалната позиция на Църквата е да отрича... а дядо ти ...сигурно е обикновен свещеник? – кимнах. - Не се чуди че познах журналисте, нормално е, щом не знае... В Църквата има йерархия, знаеш... - малко засрамен като че ли от този факт, избоботи отец Йоан. - Макар че много от братята ми монаси са на моето мнение - че за тези неща доста дълго се е мълчало и вече е крайно време да се говори, и то на висок глас. Но...Църквата все още налага мълчание... Сега обаче сме само двамата, говорим си приятелски и искам да ти обясня защо възлагаме с игумена големи надежди на тебе, и по-точно на твоя проект! Обикновените монаси като мен са събирали, записвали и анализирали от векове информация за такива- чудати, особени места в природата. А сега съм сигурен че ще те изненадам още повече! – усмихна се малко накриво монаха, а аз се позачудих още каква ерес ще ми чуят ушите в това свято място.
- Знаеш ли, има и места в природата с точно обратни явления? - веднага ме шокира отец Йоан. - От тях сякаш Господ е отвърнал поглед - дяволски места. Ако хората не им противодействат с добри мисли и дела, със смирение и молитви към Господа, то тези места стават проводници на злото в нашия свят! Там като че ли стената вдигната от Господ между нашия свят и ада за душите ни е най - тънка. Точно там започват първо и все по- често да се случват природни катаклизми каквито се сетиш - земетресения, урагани, свличания, пожари или наводнения. Добитък и хора измират от болести и чуми, вълци и мечки нападат домашни животни и хора, раждат се уроди, човеци подивяват и вампирясват...така пишат в аналите, журналисте. За съжаление и в България има едно такова място. Тука, наблизо - дръпнах се учудено назад, все още неспособен да кажа нещо, вцепенен от втренчените очи и искрения тон на монаха, разказващ сякаш вълшебна приказка. Само дето беше много сериозен и едва ли ме мислеше за дете. Не разбирах обаче - за наивен ли ме смяташе или сам беше такъв.
- Село Вълково... То хич не е обикновено село, журналисте...- продължаваше да боботи гласът на отец Йоан. - Когато монасите събрали достатъчно средства и решили да направят Троянския манастир много по-голям, решили да издигнат църква и на онова злокобно място, за което ти споменах - с молитвите си към Господа, грешните хора да се опитат да заздравят стената, да измолят милост и добрина, която да се противопостави на дяволията и злото. Като свършили работа по манастира, дюлгерите били проводени там, и освен църква, направили и двадесетина къщурки за миряните. Да, да - кимна монаха на учудения ми поглед - те построили и самото село, а монасите заселили там най-смирените и вярващи семейства бежанци. До тогава в него район нямало нищо построено от човешка ръка, освен руините на навярно някакво тракийско светилище, върху които после била построена и църквата.
- Значи на такива места трябва да има църкви? – успях да отроня. Бях в недоумение как трябва да реагирам на тези приказки. От една страна бях като омагьосан от думите на монаха, от друга разбирах че абсолютно противоречат на здравия разум, а и на това, на което дядо ми ме беше учил.
- Не точно, не само църкви. Но трябва да има молитвени домове, независимо от религията, места на които хората да отправят благодарности и молитви към своите добри богове. И без това Господ е един, това е безспорно, независимо от това, че хората му дават различни имена и го боготворят с различни ритуали. Но най- важно е да има силна вяра! Без вярата человеческа никой храм не може от само себе си да спре злото... Знаеш добре обаче, вярата у човеците от година на година става все по-малко и по- малко... И не само по нашите земи, а навсякъде. Вече ме е страх, журналисте... Страх ме е, че бяхме мудни с реакцията си, цялата Църква, манастира и конкретно аз. Закъсняхме, а равновесието в онова нечестиво място - мисля че вече е нарушено... Нарушено е, и злото взема превес...
- Това ми звучи, извинявай отче ама като… ерес! Да не си богомил? – попитах тихо и го погледнах да видя реакцията му.
- Не, не, не не съм богомил - отрече три пъти отеца, прекръсти се и изкриви уста в нещо като усмивка. - Те са вярвали, че светът е творение на сатаната, а не на Господ. Аз не казвам това, не е същото. Според мен до тук не ти казах нищо еретично, но не съм сигурен за следващото!
- Още ли има?
- Има за съжаление... Ще те попитам нещо. Защо според теб Господ е направил така, че светът, Неговият свят е толкова много увреден от грях и е белязан от зло? Защо прави така, че хората да страдат?
- Защото злото е необходимо на човека. Необходимо е за да може всеки да използва свободата на духа си и да направи верния избор – тоест - да стане подобие Божие. Без зло няма да има между какво да се избира!
- Дядо ти добре те е научил – някак си тъжно каза отец Йоан, поклащайки глава. - Мен ме учеха същото. Аз обаче с течение на времето стигнах до друг отговор, журналисте... Бог има нужда от нашите молитви, от нашето обожание – гледах го онемял. Беше натъртил на думите " има нужда " и те ми се забиха като два пирона в мозъка. Само мисълта че Господ има въобще нужда от нещо беше кощунство. Камо ли от нещо произлизащо от нас - смъртните хора. – Иначе защо въобще ни е създал? - продължи монаха. И причината да страдаме е, че така Той си осигурява повече вяра в Него, повече молитви и благодарност.
Гледах безмълвно пред себе си, и не виждах нищо. В главата ми се въртяха думите на отец Йоан, струваха ми се грешни и направо глупави. Стана ми мъчно за човека – колко ли объркан и не на мястото си се чувстваше с тази си нелепа идея? Не ми се влизаше в теологични спорове. Когато единия спорещ има вяра, а другия явно вече не, теологичните спорове са безсмислени. Още повече, че не се чувствах достатъчно подготвен. Тъй като единствената религиозна литература, която бях прочел, беше Библията, и то преди доста години, едва ли щях да успея да му кажа нещо ново за него, нещо което да не е вече прочел и осмислил. Исках да сменя темата на разговора и му зададох съвсем различен въпрос, и то съвсем личен:
- Знае ли игумена за тия твои... мисли? - не посмях да нарека думите му теория или вяра. Щях да им предам без да искам твърде голям смисъл.
- Ти си първия човек пред когото ги казвам, тия мои ... мисли.
- Някъде съм чел нещо подобно.
- Така ли? - оживи се отец Йоан. - Толкова книги изчетох, не намерих никъде подобна идея. Това значи че не е съвсем налудничава нали? - гледаше ме със светнал поглед монаха.
Съжалих моментално че ми се изплъзна от езика тази реплика. Разбрах че не мога да му кажа цялата истина, нямаше да я понесе добре. Книгата, която имах предвид беше " Малките богове " на Тери Пратчет и си беше в типичния му стил - хумористично, пародийно фентъзи.
- Не беше религиозна литература, отче, съжалявам. Беше някакъв лек жанр, но не помня точно книгата.
- Да, да - помръкна пак монаха, и се върна в обичайното си меланхолично настроение.
- И какво си намислил да правиш? - попитах, защото не разбирах наистина как смята да разреши моралната и верска дилема пред себе си.
- Ще отида там. - каза тихо със задгробния си глас отец Йоан и посочи с очи някаква посока, която предположих че е към Вълково. - Нещо което много отдавна трябваше да сторя. Има няколко семейства, които искам да настаня в опразнените църковни къщи и ще остана да служа в църквата. Ще служа, и ще се моля през всяка минута на грешния си живот на Господ да ми прости. Ще бъда и нещо като екскурзовод и ще разказвам историята на църквата на туристите, дошли на поклоннически туризъм, благодарение на теб и твоят "проект" - кимнах. Сега вече разбрах защо беше толкова заинтересован да ми помогне. Въобразяваше си че увеличавайки броя на хората, посетили храма и броя на молитвите в него ще помогне да се заздрави стената и да запуши пробойните през които проникваше злото в нашия свят.
Не го укорявах. Докато запазваше еретичните си мисли само за себе си, Господ щеше да е единствения му съдник. Въпреки че не успя да ме приобщи към налудничавата си идея, отеца ми беше станал симпатичен. Също така идеята на „ проекта „ беше да се развие поклонническия туризъм, така че бяхме станали нещо като временни съюзници. Преследвахме различни цели, но пътя ни беше общ.
И монаха спомена за път, но неговия беше съвсем в буквален смисъл.
- Само трябва да се оправи пътя до там - каза тихо. - Много е разбит журналисте, трудно ще пътуват автобуси по него. Досега не съм намерил средства за ремонт. Трябват много пари а Църквата няма...
По пътя към село "Къпина" за късна закуска бях изял два сандвича в колата, клепачите ми започнаха да натежават и много ми се допи кафе. Затова като стигнах до селото, спрях на центъра, търсейки с очи нещо приличащо на заведение. В единия край на площадчето имаше магазин за хранителни стоки, както успях да разчета на избелялата табела, а отпред, в пластмасов стол седеше мъж на около 60 -65 години и се препичаше, изложен изцяло на слънчевите лъчи. До него имаше пластмасова кръгла маса, и през дупката по средата и минаваше дръжката на рекламен чадър на "Каменица". Сутринта като тръгвах от манастира имаше мъгла, но вече се беше вдигнала и слънцето светеше ярко на безоблачното небе. Главата на мъжа беше в сянката на чадъра, а изпружените му напред крака бяха обути в дочен син панталон, с крачоли напъхани в гумени ботуши. Ризата му беше лекьосана, на избелели червено - кафяви квадрати, а върху ризата беше облякъл незакопчана вълнена, ръчно плетена зелена жилетка. Лявата му ръка лежеше върху огромния корем и пръстите, подпъхнати между копчетата на ризата му, разсеяно го почесваха. Дясната му ръка беше хванала едно прозрачно шише от безалкохолно, пълно с някаква бледожълта течност. Слязох от колата и докато преодолея десетината метра до него, на два пъти отпи от шишето по глътка - две. След всяко отпиване забърсваше с ръкав брадясалата си физиономия и тихичко се оригваше. Като приближих на две-три крачки от него, започна да се прозява, като не направи и опит дори да прикрие устата си с нещо. В резултат на това видях че в устата му няма повече от двадесетина зъба, и те в различна степен на разпад. Издаде и съответния на прозявката звук разбира се, след което ме фокусира изпод рунтавите си вежди и избоботи заваляно :
- Ха, добре дошъл. Не си тукашен май? - не ми се беше зарадвал. Явно наруших спокойствието му, пък и сигурно очакваше само да питам нещо и да отпраша, без да му направя оборот.
- Не съм. Търся нещо ободряващо за пиене - кафе или безалкохолно. Това ли е кръчмата? - кимнах към отворената врата до него.
- Влез, влез. Аз съм кръчмаря. И магазинера, ако искаш да си купиш нещо - надигна се тежко и подаде ръка, но не си каза името. Здрависахме се, без да се запознаваме и влязохме в полутъмната кръчма. Пиеше ми се еспресо, но като видях кафе машината, ми се отпи незабавно.
- Нес кафе 3 в 1 има ли?
Имало. Направи ми кафето в нащърбена порцеланова чаша без да ми даде възможност да видя колко е чиста отвътре, и с гореща вода от юнгата. Взех си кока- кола от фирмената хладилна витрина, заредена предимно с бира. За да увелича сметката си и да го предразположа взех и пакет вафли, като се постарах умишлено да не погледна срока им на годност, и без това нямах намерение да ги ям. Кръчмаря взе един пластмасов стол, изнесе го навън заедно с чашата кафе, подреди го от другата страна на масата и се върна зад бара.
- Четири и дваесе - каза като драскаше разсеяно с един дебел молив по лист кафява амбалажна хартия, гледайки някъде в страни. Стана ми ясно че досега се беше чудил с колко точно да ми вдигне сметката, но не го взех навътре. Дадох му пет лева и не си взех рестото, за да го е яд че не ми поиска "пет и дваесе". На вън го почерпих и цигара, при което ледника се постопи.
-Горан се казвам- каза като пак протегна ръка.
-Николай- представих се и аз като му я стиснах.
- Роднини ли имаш тука? Май не съм те виждал друг път тъдява?
Нищо подобно. Беше абсолютно сигурен че не ме е виждал, както и че нямам роднини „тъдява” , но явно спазваше правилата на някакъв елементарен етикет.
- Само минавам през вашето село – отговорих. Отивам във Вълково, ще пиша за църквата им.
-Аааа, бива, бива,... писател значи. Хубава им е църквата, голяма. И камбанария има. Като забие камбаната, чак в Троянския манастир се чувала. Ама откак умря поп Минчо, вече година, година и половина стана, не се е обаждала.
-Не съм писател, журналист съм. Разбрах че им е много стара църквата, Захарий Зограф я рисувал, и че имало уникални икони, дърворезби...
-Сигурно, сигурно – окупира разговора събеседника ми. - Вълковци много се грижат за нея. Нямат вече отче да им пее на службите, ама те пак се събират всяка неделя в нея да се молят. Много вярващи хора са те, не са като Къпинци. И ако има повреда по църквата - прозорец счупен от буря, или керемида нещо изместена, оправят ги. Пазят си я, ама то и тяхното село без хора остана, опустя такова, през къща, през две по някой пенсионер има да си чака реда... Да има, да няма 30 - 40 човека всичко.
- Млади няма ли?
- А, млади. Те по градовете не останаха, че тука... В нашто село аз съм сигур най-младия, такова. Във Вълково има едно младо, къде 30 годишно трябва да е, ама - и тука Горан понижи глас, като че ли някой можеше да го чуе - е малоумно! - почука си с пръст слепоочието и продължи. - Ама бай Марин си го гледаше доде беше жив, нали му е син. Късно се родило, изтърсак, и такова - малоумно още от лапе. Ходи по балкана само и по цели седмици не се връща. Какво яде, къде спи, никой не знае, такова. Бай Марин беше дигнал ръце, не можеше да се опрай с него... И малоумно, ама яко, не мож го върза, както разправят го връзвал като малко да не бяга. Ама онова - тъй само съм чувал де, - и пак снижи глас - почвало да вие като го върже, такова, като вълк виело. И разправят - продължи да шепне Горан като поклащаше голямата си чорлава глава за да потвърди думите си, - вълците му отговаряли на виенето! Погледна ме победоносно след тия думи, очаквайки сигурно от изумление да падна от стола. Като че ли ми беше разкрил някаква пазена от векове страшна тайна. От мен се очакваше да се учудя, най-малкото, и аз нали съм възпитан, надлежно изразих учудване, въпреки че тайната според мене си беше нищо друго освен страшна глупост, някакъв местен фолклор. Като си нямали интернет на времето, с приказки се развличали селяните, и с такива "истински" случки за малоумното дете на бай Марин и вълците, примерно... Думите на монаха за злото бяха друго нещо, макар че също приличаха на приказка. От тях ми стана едно такова...не знам... - не чак страшно, ами объркано едно, и малко притеснено... А сега просто ми стана смешно. За да не се захиля и да обидя човека, а и да спре да разказва за психично болния нещастник, реших да сменя темата.
-То за това ли се казва Вълково селото? Защото има много вълци ли?
-А, де да знам – веднага препусна по новата тема бай Горан. -Сигур е имало повече навремето, сега по един-два на годината да претрепем, като почнат да слизат на глутници през зимата близо до селата. Ама те във Вълково и ловци нямат бе! Ние им ги трепем - и видял учудения ми поглед, обясни: - Нали ти казах- много са набожни, кьорава пушка не мож намери в цялото им село, такова, и домашни животни като имат за колене, идват в наше село и викат бай Танас. Взимат го и го връщат после като опрай животното... Ама те тъй ги и кръщават селата бе... едно към гьотере - кривна му мисълта на бай Горан в друга посока. - Ей го нашто - "Къпина", - ще рече човек че къпинака е в селото, пък той - на три километра от тука. И то по прекия път, дето с кола не мож отиде, такова. Ако си тръгнал за къпини - ще ти се отяде докато стигнеш, дето има една приказка. Що са го кръстили тъй, не мога да ти кажа. - Тук мисълта му зави рязко и пое по нова посока.
- Ами ти кога ще се връщаш на обратно?
- Не знам точно, бай Горане, но ако нещо не ме задържи, сигурно още днеска. Да мога да преспя пак в Троян, в манастира. Колкото и да е голяма църквата, мисля че два - три часа ще ми стигнат и снимки да направя, и документи ако има нещо да прегледам, с хората да поговоря.
- Ами, аз да ти кажа що те питам... -някак кротко и почти притеснено заобяснява бай Горан със съвсем различен тон от досегашния. - Снега отдавна се постопи, трета седмица вече и пътя е чист, пък още никой не е слязъл от Вълково. Се нещо досега на някой да беше притрябвало. Я от града, я от магазина тука...
- Автобус не се ли качва горе?
- А, рейс - не, не. Спря да ходи, такова. Лош е пътя и вече от три години - тука, в нашто село му е последната спирка.
- А някой не се ли е качвал на горе?
- Че за какво? - искрено се учуди кръчмаря.- Че то - даже деца, внуци, и те почти само през лятото идват, такова. В тая кал не може ни работа да свършиш, ни да се разходиш нанякъде.
-Значи искаш като се върна да ти се обадя? Притеснил си се, така ли?
-Аз не толкоз, ама на Стойчовица дъщерята се обади да пита как е майка и, и като и казах че още никой от Вълково не е слизал насам, тя се притесни, такова. Каза че може да дойде най - рано другата събота, и да и се обадя веднага рече, ако науча някоя новина. Аз съм им нещо като поща тука на Вълковци, правя им услуга. Всичките им роднини имат моя номер на телефона.
- Е защо, gsm- и нямат ли?- попитах, като си мислех с горчивина, че изглежда криво отсъдих за кръчмаря. Простоват, малко нещо проблеми с алкохола, ама май добър човек щеше да излезе накрая, доброволец - пощаджия на цяло село.
- Абе те имат, ама обхват няма. В наше село има, пък в тяхното - чат - пат, уж са по нависоко. Не и разбирам аз на таз техника, такова. Еее, онуй, Секуловото тепе там им правело сянка, тъй разправят- и ми посочи един хълм с формата на турски фес право напред - със зелени от боровата гора склонове и бяло от снега тепе. - Пък пътя го заобикаля отляво, и в долчинката, в боровата гора ей там, е Вълково - и ми посочи крайната цел на пътуването ми, без обаче да успея и една керемида от селото да видя.
- Нищо от селото не се вижда от тук! - потвърди и Горан, като че ли прочел мислите ми. Църквата им е по на високото, ама и тя не се вижда от тука. А пък защо са я направили извън селото, кого ли не питах, никой не можа да ми обясни.
Аз можех, но не исках да се бавя повече. Бях изпушил две цигари с кафето и кока- колата и беше крайно време да тръгвам. Разменихме си номерата на телефоните с Горан, ако го няма в кръчмата като се връщам, да му се обадя. Щял да отвори заведението специално, и да почерпи по бира. Оставих му вафлите да ги доизяде и поисках да си купя минерална вода, което така го потресе, че щеше да се задави с една хапка от вафлата. Въобще не му беше минавало през акъла че някой може да иска да даде пари за вода и никога не беше зареждал такава стока. Вода - в шише с етикет... луди хора...
Докато се сбогувахме и вървях към "Пасата" стиснал под мишница двулитрово шише от бира пълно с чешмяна вода, после и в огледалото продължавах да го виждам да клати глава в недоумение, превъртайки в беззъбата си уста парче от вафлата. Погледнах към мястото, където ми бе посочил бай Горан че се намира Вълково и погледнах нагоре. Над билото на планината надничаха много неприятни на вид черни облаци. Вятъра ги тласкаше ту напред, ту назад, като че ли събираше сетни сили да ги прехвърли от другата страна на планината. Приличаха ми на предния фронт на конна армия, който се прегрупира и вълнува преди сигнала за атака, а конете ту пристъпват напред теглени от адреналина, ту отстъпват назад, възпирани от юздите.