Нощта е изрисувала стъклата
със причудливи ледени дантели.
Мълча. Потъвам в белота.
Успива се града, като в неделя.
Кафето ми изстива за минути
и няма как да се измъкна от тъгата
Разглеждам снимки, все едни и същи-
прегръдки, август, пейка и луната...
И окована от студа - заложница на къщата
опитвам се навънка да надникна.
Не знам дали света е същия
не знам дори дали все същия го искам.
Нощта е изрисувала стъклата
и само топлината на ръцете ти
и парещият ми накъсан дъх
ще могат да стопят дантелите.