Невероятно как –
релеф на детелина върху теменужен фон,
разлива се на мляко с лавандула.
Подхлъзваш се по белия терен,
искаш да напишеш нещо...
Но нещото е оксижен – стопява те и лягаш
уморен.
Уморен с усещане за тръпнещото нищо.
За благороден глас докоснал бриза на слуха ти,
който с мъховете листни завладява, но не подчинява.
Би трябвало да съществува – витае в твойта стая.
Недочуваш стъпките от вълна и памук.
Неподвижното е ос на галактическия пумпал.
Нищото е новия ти дом.
Споделяш го, живееш... искаш да узнаеш
с кое да се простиш,
кое да пуснеш и кое да го допуснеш,
доколко, как и пак...
Скована лапичка от студ те приласкава
неутешимо – всичко, всичко...
до съзнателен бодил промушил целофана.
Целофана... Каква прозрачна смешка
предизвикала искри в лицето на смъртта!
На нишката му в профила висят нещата,
които тегнат, късат се и те сближават
с неоспоримия –
„напразно в себе си витаещ“...
~~~~~
„Напразно в себе си витая“
Венцислав Василев – atom
посветено