автор: jantreya

Привечер сенките са много сини
над този град, меандърно прегърнат.
Разравям с пръсти минали години
и се опитвам детството да върна.
Шейната ми полита към завоя,
зад който Янтра, ледено скована,
не знае, че завинаги е моя
обичана, незаздравяла рана.
Снегът поскърцва в леките ми стъпки.
Дете съм още и вървя към къщи.
Прозорците са топли цветни пъпки,
разцъфнали пред моето завръщане.
А там зад тях вечерята на мама
ухае и щастливо ме посреща.
От този спомен по прекрасен няма,
а печката е дяволски гореща.
И още имам баба. Имам татко,
а бебето ревливо е сестра ми
и всичко е уютно, меко, сладко,
и още няма трудности и драми.
Снегът е просто ледено вълшебство,
а Търново е приказка чудесна.
Животът е един безкраен ребус
и зная че ще бъде интересен.
Не мога да напусна този спомен.
Живее в мен и аз живея в него.
Носталгията е душа бездомна-
изгубен път към чистото ми его.