Ти говориш, но гласът ти е творение. Твори. Непрекъснато играе роля.
Очите ти изследват огледалото и откриват твоя свят. Той не е представа. Той е мисълта за искане, но истинско... да се случва тъй както искаш непрестанно. Изкривено време е събрано в отражението на магическа кутийка – музикант, лекар и тромпет, поет несретник... И всяка равнина свисти с камшик, но това е само семпла форма от опашка на гризач – каторжник, загризал ми стомаха като плъх. Играещ си с черупките от орех. Погледа се стича акварелно и очертава сухите контури на видения с грим, с по двеста грама мигли. По норки и по нокти. Червилото забравило за пола, поставя му акцент на „шик“.
Но се разминавам с моя свят... Не-не, посрещам го като загубен юноша, зад решетъчните огрaди на училището. Той познава стъпките в снега, и в пясъка... Ходила усеща по гърдите. Облъхнат от крилца на маргарита, листата го покриват с изящните си пръсти – тънки и лишени от наличие на поза, на аргументи. И не иска да се снима. Да бъде кадъра от филма, който го разкрива. Неоформена е болката подкожна. Няма център – дори око на мравка не се побира в натежалата й плътност. Ръцете треперят в усърдието на ножа. Повърхността на ябълка се разсъблича на спирала. По тялото й зрее сок. По чашата, салфетката и плота, оставят отпечатъците от малина, от рубин и от цинобър... или всичко онова, което ни свързва и разделя. И никога не трябва да изричам! Гадая по утайка на петно и не отчитам, не измервам промяната в цвета напомняща кафето. Ранима четка с връх на пламък размива и изгаря невъзможното пространство. Събира половините на лунни сфери в любопитство на слепеното ни зърно. Отпращаш ме в негатива на нощта. И ме разтваряш с прегръдка. С движението на пръста, спуснал се по моста на устните ми... Където не заспивам всяка нощ. И сутрин те зова... После пиша.
Умората и неизмерената пустота, съединени в искри на преливащите ириси, на жълъди окапват. Те спрели са да искат щом започнат да отдавaт.
А киното е тъмно.
И обектива е крещящо тих, незрящ...
с отвинтена капачка Jameson.