автор: giro

Седеше в креслото си. Шкембенцето му беше симпатично, но той го мразеше като единствено отклонение от уж идеалния силует. Така мислеше. Обаче, според единодушието на неговите симпатизанти, то му добавяше още чар. Вероятно така се успокояваха, че той все пак е обикновен землянин.
Сега се беше отпуснал пред бюрото си. Този път си беше взел двойно кафе без захар. Хич не обичаше да му горчи, но реши да се научи да го пие точно така. Понеже, пак според него, това беше поредният му мъжествен щрих.
Имаше качества, знаеше си ги и винаги злоупотребяваше с тях. Впрочем, именно това бе неговият недостатък. Фантазиите му за самия него, обаче, правеха този порок незабележим. Извън периметъра на безбройните му интереси бяха малцината, които го подминаваха. Тях той не разбираше. Знае се - когато не разбираме нещо, отричаме го.
Толкова голям специалист беше в своята област, че отдавна се ръководеше само от вселенските норми, нежели от человеческите. По първия въпрос той не търпеше възражения. Ако въобще имаше въпроси, по които търпеше такива.
Размахваше жезъла си като древния Мерлин, а благодатта и рушителните му мълнии се простираха надалеч. И всички знаеха за тях.
Говореха за него с вълнение, със страхопочитание, със смях, с омраза..., но никога с безразличие. Мнозина му се мазнеха. Естествено, за него бе лесно да ги изброи, но не им се ядосваше. Весело ги презираше и като примижал дегустатор сладостно примляскваше презрението си към тях.
Верен на себе си човек, който сам не беше съвсем наясно кой е всъщност. Многоликата му особа бе в постоянни колебания в това отношение. Затова не беше ясно точно в какво и в кого, вярваше.
Беше честен. Е, може би и това бе плод на фантазията му, но плодовете на собствената ни фантазия винаги са най-вкусни и хранителни.
Нямаше проблеми със съвестта си. Обичаше Марк Твен и затова провокативно го цитираше: „Чистата съвест е свидетелство за лоша памет”... Смееше се на този афоризъм, мислейки, че не се отнася до него.

Сега бюрото му бе отрупано с папки – червени и дебели, протрити бухчи, вързани със служебния канап. Винаги се чудеше колко милиона километра от него са произведени някога, та за 20-те години работа с тях този ретрограден конец все не свършваше.
Бе разгърнал многотомието на поредната безрадостна човешка съдба. Около нея, като лешояди над умирающо тяло, се бяха скупчили и други съдби, по случайност – този път по-силни.
Жезълът му стоеше в ъгъла, току до трибагреника, който отдавна бе загубил битката за собственото си значение. А кичът на обсипаното с безмислени звезди синьо платно, бе натикан в гардероба - звездите върху байряците винаги са сътворени от хора, които не вярват на астрологията.

Мдамм... Какво да прави с клетия човечец, хербаризиран между червените корици на делото. Той изглежда бе кривнал, кой знае - може би в правия път, и бе сторил престъпление против Държавата. Според Обвинителния акт ето така обществото било ощетено. Ееех, това социално чудо – аморфно и разплуто тяло, едва удържащо рушащите си молекулярни връзки, харизваше като примирен донор на органи всяка своя частица.
Какво толкоз възмутително е станало в случая тогава?!
Айде сега, пак той ли, съдията-съдник, да оправя чуждите бакии. Мъдрост трябва, за да се знае, че съдебната воля е ерзац на добросъвестността. Може би, а впрочем сигурно, делото е разпределено на Него на случаен признак, но съвсем неслучайно.
Точно това отговори на запитването му старият череп с восъчен цвят, изкопчен от вечния си покой и за назидание поставен от някой бъзльо на бюрото му, преживяло поколения съдии. Той постоянно му натардисваше: „MEMENTO MORI”. От много време, обаче, не му се обръщаше внимание – съдиите са безсмъртни.

*************************************************

- Сестро, откакто дойдох във вашия отдел, искрено се забавлявам. Тука е голям купон!
- Ех, момиче, сега ти е забавно, но няма да е за дълго. Днес си романтична и вярваш, че има смисъл от съществуването ти. Утре ще станеш цинична. Накрая – безразлична. Повярвай, тогава ще чувстваш най-добре. Но сега работи, работи, забавлявай се! Ще видиш колко е забавно човешкото недоумение пред очевидното, а в този отдел ще се нагледаш на това явление. Има време и да повръщаш от него. Но най-забавно е как човеците се самопровъзгласяват в разни санове и раздават правосъдие без да се познават – взаимно, а и самите себе си.
- Ами, майче наистина е така. Ето, разпределили са ми за наблюдение една преписка – тежка драма, но казусът е интересен и като че ли доста труден за решаване. Странностите в него сякаш нямат край и още се чудя кой е пострадалият в случая.
- Знам, момиче. Тази седмица аз разпределях делата. Нарочно дадох тази преписка на теб, понеже още си романтична, а на мен ми се иска по-бързичко да се отървеш от този неприемлив за отдела ни порок.
- Уф, защо говориш така бе, колежке? Отчайваш ме! Като ме премести от Отдела за преодоляване безмислието на пенитенциарната система в Отдела за постоянен мониторинг върху слепотата на правораздаването, Шефката каза, че именно сега започва интересното за мен. Останах с впечатление, че ще ми се случват хубави работи, романтика значи. А ти...
- Виж, душичко златна, баба ти Темида много не ги разбира тези работи. Тя отдавна не е в час и знаеш, че е малко недоскив, и точно затова все някой й иска оставката. Но ти бъди нащрек! - тя колкото и кьорава да е, добре вижда там, където слепотата е явен недостатък.
Скачай сега долу, при оня самовлюбен шкембелия с проблеми в идентичността си и хубаво гледай какво ще направи с тъпото си дело. Дръж го изкъсо, че в главата му се въртят какви ли не глупости за собственото му безсмъртие!
Айде, добре дошла като ръкоположена Фея на Правосъдността в топ-гвардията на Нейно величество Темида І-ва и Единствена! Знай - малцина стигат до тук, пък ти даже дойде без връзки.

**********************************************

Главата много го болеше. И му се гадеше. Чувстваше се зле. Това бе рядкост в шарения му и по негово мнение щастлив живот. Нещо все беше неспокоен. Но защо, защо? Та той си вършеше работата. Ех, този Марк Твен, напоследък все за него мислеше.
И този път Законът беше спазен, уверяваше се той. Естествено, самоуверенията се появяват при несигурност. Но този път бе основал присъдата си на писаните норми и дори пренебрегна любимите си филми на Фон Деникен. Клетникът в папката бе осъден на каторга в затворническо общежитие, построено за престъпления против държавата на връх Бузлуджа. Хубаво или лошо, занаятът му беше такъв – да наказва.
Въпреки всичко главата си го болеше и все повече там го човъркаше нещо. Нещо неопределено, което той в напъните си да идентифицира изведнъж оприличи на злобно човече, стържещо из лабиринта на безкрайните му синапси.

**************************************************

Една сутрин, докато пиеше скъпото, горчиво кафе и четеше ежедневния юридически пасквил, подпрян на черепа върху бюрото му /все за нещо трябваше да служи/, той чу тих, нежен и напевен глас:
- Г-н съдия, доволен ли сте от себе си?
Гласът идваше от нищото, сякаш някакво елфче-вентролоквист му говореше.
Съдията се почеса по четинестата, артистична брада и изгълта половин бутилка минерална вода. Помисли си – тая пък коя е, охраната на етажа къде е спала?
- Мен охраната не ме видя, господине. Впрочем и вие не можете да ме видите. Да речем – засега...
Брех, да му се не види! – магистратът, нали бе изпечен анализатор, разбра, че гласът е истински и става нещо паранормално. Явно г-н Фон Деникен си имаше право...
- Коя си ти, невидима натрапнице? – попита той с възпитан, но металически тон.
- Аз съм фея на Нейно величество Темида І-ва и Единствена. Разпределено ми бе да Ви наблюдавам и да изготвя доклад с предложение за Вашата по-нататъшна съдба.
Той се засмя нервно и, подразнен от повдигнатия въпрос, остро и подигравателно отговори:
- Ами тичай във Вселенския съдебен съвет, глупачке и си дай предложението там!
- Вече съм го дала където трябва. Безсмъртието ви засега няма да се състои. Ще положите изпит относно собствената ви природа!

*************************************************

- Не, няма да се призная за виновен. Какво от това, че съм крал от банкомата?! Никого не съм ощетил, така да се каже...
- Говорите глупости, подсъдими. Ощетили сте вложителите!
- Ами аз съм глупак, затова. Но влоговете са защитени от Държавата, знаете.
- Значи сте ощетили самата Държава, следователно и обществото...
- Знам, добре знам, че със съд не се спори, но пък и вие, г-н съдия, не бива да прекъсвате обясненията ми. Поне аз навремето... Вижте – общество, което търпи такава държава, а следователно и такива като Вас, трябва загуби всичко..., плевелите си най-вече. Пък Вие, знам и това, ще ме осъдите... традицията трябва да се спазва.

**************************************************

Излезнах от Затвора. Там бях за дълго. Запознах се с много и най-различни хора. Престъпниците нямаха край. Изглежда и аз бях сред тях. Началникът също. Разбрах едно – всеки има оправдание за стореното от него. Съдиите също. С абсолютна увереност заключих, че има оправдания, за които няма оправдания.

**************************************************

- Виждам Ви, съвсем сте изпосталял. Загубил сте доста от мнимия си чар, от дързостта си, от нахалния патос, а и от знанията си за Вселената... Вече сте задоволително незабележим. Все още се чудите кой сте всъщност, но само за да разберете собственото си нищожество. Браво! - едно нещо не загубихте – любовта си към Марк Твен. Затова възстановихте паметта си и се усъмнихте в чистотата на съвестта си...
Поздравявам ви, честито! Безсмъртието ви се възстановява. Като бонус към това Шефката обяви процесът за необратим.

****************************************************

На гроба ми дойдоха малко хора. Чух един, беше ми приятел, престорено да казва, че всичко свършва в тази дупка. Нямаше как да му споделя виждането си – за някои да, за други – не...