автор: rygit

(Коледен букет от шарени измишльотини опакован в целофан от истина)

Имам си една позната от Варна. Запознахме се в общината в Силистра. Аз иначе съм от Свищов. Ама баба ми е от Силистра. Там имаме няколко наследствени имота. Бях я загазил с едни неплатени от дълги години данъци, шманци.
И то точно преди Коледа беше... Искаха да ми налагат някакви глоби, шмлоби. Къде пет стотака ми искаха. Не бях на себе си. Какви пет стотака бе хора. Аз нямам петак да си платя метана да дода от Свищов до Силистра, а Вие ми говорите за цели петстотин лева. Бях се отчаял - малко е да се каже. От къде да им ги взема тези пари. Че и да им ги дам – даже?! Хората по Коледа правят подаръци на деца, роднини, приятели и познати пък аз какво? Моят дядо Коледа да прави подаръци на някакви от община Силистра де ни съм ги чувал, ни съм ги виждал. Даже и не съм гласувал за тях.
И поприседнах в коридора на едно столче срещу гишето с чакащите на опашката. Понеже чак ми бе станало лошо. И само се моля. И се моля. И се моля. Ама на кого са моля и аз не знам. Щот аз в църква не съм влизал сигурно от пет години. И то, не че отидох сам. Така се случи. Просто бях на опело на някаква далечна леля. И за това! Но ходил, не ходил църква - е на! Явно от нейде някой чу молбата ми.
Една Жена ( пиша я така с главни букви защото не й знам името, пък и тя така каза да й казвам - Една Жена), че тя не знам защо, но тогава си заряза мястото на опашката. Дойде при мен. Първо ми да пия вода от малка пластмасова ботилчица. След това ме попита какъв е проблема. Аз и разказвам на кратко. Показвам й и листите дето са ми ги пратили по пощата.
Тя ги взема. Поглежда ги. Може би разбира от тези неща. Свъсва поглед. Миг след това се усмихва сякаш на себе си. Отдалечава се и от мен и от опашката. Обръща се с лице към прозорците. Звънва на някого по телефона си. Говори с този някого. Прави снимки на бумагите. Идва пак при мен. Моли ме да имам малко търпение. Трябвало да почакаме някакъв човек да разгледал документите и да направел нещо си. И ми казва:
- Искате ли докато чакаме да отидем да пием едно кафе някъде?
- Ааа... то аз кафе не пия. Пия само чай от липа, но с Вас бих пил кафе – взех да шикалкавя, щото си знам, че в джоба ми има само седем лева за връщането.
Еее...! И още десет в книжката за всеки случай, като неприкосновен запас. Ама той пък запасът нали е за такива случаи? И така отиваме до близкото кафене. Пием кафе с тортичка. Една Жена още два пъти говори по телефона. Явно по моя въпрос. Защото докато говори и ме гледа в очите директно и изпитателно. Нямам представа какво е правил онзи човек, с който тя се свърза. Но като се връщаме в общината, а там ни се цупят сърдито. Но ни свършиха работа. Онази на гишето ми прави кисела физиономия и ми казва, че сега ще ми се размине само с петдесет лева глоба. Но следващия път да съм му мислел, ако всяка година не съм си плащал данъците за наследството.
Една Жена се оказва, че е от Варна. От тогава понякога като ходя до този град й се обаждам. И не знам защо, но от онзи път когато си похарчих за почерпката всичкия неприкосновен запаси, тя никога повече не ми позволява да я черпя. В началотооо, ей на - не знаех защо го прави. Нямах грам обяснение ни за себе си ни за пред хората. Така си е. За чудене си е работата.
Нито съм млад!? Нито съм красив?! Още по малко пък съм богат?! Или поне да бях известен с нещо?! Пък то какъв съм? Най-обикновен фаянсаджия и водопроводчик.
Но пък щом така и харесва на Една Жена нека си го прави. За черпенето и за това че се съгласява да се срещаме ми е думата. Мен мама така ме е учила! Ако по някакъв начин допадам на някой човек, да не му предирям защо и какво. Казвала ми е: „Щом някой човек има по искрено му едно добро към теб, сине ти си го уважавай! И толкова! Не му мисли много!“ Е! И аз така и го и правя. Щом мама го е казала – няма да лъже я?!
Та така ! От тогава почти цяла година поне веднъж седмично с Една Жена си пишем по гравитачна поща. Онази дето е в компютъра де. Аз на нея поща така си й викам - гравитачна. Щото нали Свищов като го видиш на картата онази географската... Че там нали от всякъде погледнато Свищов си е по на, на високо от Варна. За това аз винаги си представям, как като пусна електронното писмо... И то по силата на земното притегляне, така както водата се оттича от мийката в канала... Така и електронното писмо и то така... Спуска се по струята на каквато течност там се носи в интернета. Дето тече между градовете, селата и столиците ... И айдеее... плъзва се на долу по България. Пък после прави - Туп! Та у Варна! И то направо в компютъра на онази добрата Една Жена.
Не знам ще ми повярвате или не, но тя се усмихва по много особен начин. Иначе усмивка човешка като всяка друга. Пуска я обаче „Ни в клин, ни в ръкав“. И за това си казах ще го наблюдавам аз това особеното смеене. Та след третата или четвъртата среща установявам.
Съм в грешка!
Усмихването не е „Ни в клин, ни в ръкав“. По скоро е на някакви си точно определени пресекулки. Примерно ние говорим за нещо сериозно. Пък тя хооооп! И после хоп, хоп! И ми се усмихне един път дълго и два пъти късичко. И то някак си пресекулково! А аз с мойта хайде да не кажа чак проста, но да речем по-обикновена глава на фаянсаджия-водопроводчик не мога това да го разбера това! Защото в края на краищата на нещо ми напомня това нейното пресекулково усмихване? Ма на какво? Ето това ми беше една голяма недоизвестност. Но пък всеки път като се виждахме винаги ми е било много добре с тази Една Жена. Независимо колко ми е било спаружено и мръчкаво настроението.
Вярно ви казвам! След срещи с нея все едно от някаква душевна банята излизам. И ми е ведро! И ми е свежо! И ми е хубаво! От цялото й държане ми става ясно, че тя иска да си говорим с нея. Или може би иска и още нещо – знам ли? Пък защо това е така все още се чуда.
Та из онези дни като си пишем и тя изведнъж ми се стори много натъжена. Викам си: „Може би само така си ми се струва.“ Но не! Така си е – точно! Тъжна е! Питам я:
„Защо си така унила?“
А тя ми отговаря, че е загубила много, много скъп за нея човек. Баба й с която много са се обичали взаимно си е отишла от този свят. И ви казвам ама много беше тъжна. Опитвам се да я разведря. И така и онака с моите водопроводни смехоглупости, ама не става. Друг път като съм и разказвал или пишел, как поправям плочките и каналите... И какви смешни ситуации съм имал... И тя много се смееше. Ееее да де! На глас, ако сме се видя ли на живо. Или ако бе по пощата ми изпращаше смеещи се човечета. Обаче сега докато си пишехме не ми се получаваше. И за капак на всичкото разбрах, как на самата Коледа щели да се събират пак там в старата къща на родителите й. Там където живеела въпросната баба. Щели да правят нещо като помен по време на Коледа.
Веднага, нали съм си аз обикновен водопроводчик... Дойде ми на момента една водопроводна на езика. Викам си:
„Агати спуканата и после нескопосно залепената Коледа!“
Пък после се питам и още:
„Ама защо така? Тази Една Жена струва ми се не заслужава такова нещо!“
И си мисля какво ли мога да направя, че да са наопъки към хубавото при нея нещата за празника? Първото, което се сещам за жените е, че без значение дали е празник, или делник, те обичат да им правят хубави и по възможност скъпи подаръци. Или пък да им поднасят красиви цветя. Ако може да са от любимите им обаче още по-добре! Ама цветя, цветяяя... аз не мога да й изпратя. Че тя е омъжена – забелязах че има брачна халка. И какво ще каже съпруга й, щом пощаджията ги занесе тез моите китки в къщата й, а? Ааа... не, не, не! Не искам аз така! Щото пък ако не ми казва истината и да речем проблема е й семеен, а?! Пък така и не ми е казала къде работи! Че там да ги изпратя аз цветята.
Иии за това... за всичко, което тя направи за мен пък и за тъгата й... Ми се приисква ей така да й подаря нещо друго. Ама такова да е това нешо. Че като го вземе да го разопакова иии... И види ли го да й хареса! Пък и моментът му е сега. Най-вече да е като подарък и за самата Коледа. И още искам и да я усмихне!
Що пък защо тогава - точно по Коледа, на Една Жена да не й е усмихнато? Всички да празнуват Рождество, пък тя да бъде на помен на починал човек? Ми не ми се струва да е честно така. Поне според мен. Та затова и си напъвам чешмеджийското мозъче за някакво такова си подаръче.
Ма какъв пък вярно да е тоз подарък, я? Как да знам какво ще усмихне Една Жена? И от къде да го знам. Като и говоря глупости знам – получава се. Но за подръъъък? Нямам си и на идея! Не сме толкова близки с нея. Даже никак. Не съм и Дядо Коледа да водя списъци през годината. Нито пък си имам джуджета. Да не говорим и как никак нямам скатани пари за подаръци. Щото да речем да мога да й купя примерно нещо скъпо и голямо. Щото по филмите, като съм гледал жените на скъпите неща се усмихват. И то особено!
Дааа трябва нещо такова да измисля! И пак като тогава в общината в Силистра започвам да се моля нещо да ми помогне в тази ми трудност. Да успея и аз така на Една Жена да й помогна. И то точно сега в трудния за нея момент. Както тя тогава преди дето около миналата Коледа на мене ми помогна. И сякаш пак така се почувствах. Както като тогава. Дето в мислите си се видях, като един неприлежен длъжник преди Коледа.
Моля си се аз! Ама казвам си много се моля!
Ей така! Да дойде нещо! И да ми помогне! Амааа то май само в приказките по Коледа чудесата идват с настъпването на зората. След Бъдни вечер дето е. Ееее то и това вярно. Още не беше дошла Коледа. Нооо така или иначе след ден молитви с настъпването на зората в пощенската ми кутия паднаха единствено сметките за тока, водата и телефона.
И аз си викам: „Ей го на! Ако не на едните длъжник тооо - на другите! И то все преди Коледа! Защо така всички иска да ме накарат да се чувствам някому длъжник! Амаа после си казвам:
„ Каквото пък паднало в чорапа или в пощата – такова!“
Казвам си още:
„Чакай поне да го платя това. Че поне към монополистите да съм в съответната за Новата Година чистота от към задлъжнялост.“
Плащам си!
И пак така съответно след рутинната рекапитулацията на авоаритеее...
Установявам!
Съм останааал с... дванадесет лева иии... четиридесет и осем стотинки. И то до двадесет и девети Декември. Щото тогава обещаха да ми платят един ремонт на разсрочено. И пак наум много се издразвам в тази ми безпътна моя немощ. Зашотооо... стигам до моя си личен извод, как е невъзможно в това си изтърбушено бюджетно състояние да върна красивия жест на онази Една Жена. Ама много се издразних – честно! И си повтарям за кой ли път:
„Ей на! И за лошото тогава около сметките и данъците, и за хубавото дето ми го стори онази Една Жена - пак длъжник се чувствам! И то пак по Коледа!“
И все се бях отчаял, как така ще си отиде от сегааа... та така и до края на тази година. Че и на другата ще се потрети даже! И си мисля няма ли пък да може нещо да се случи? И така някак си да се пресече тази ми черна серия на задлъжнялост и то все по Коледа? И си мисля за това дето Дядо Коледа носел подаръци само на послушните деца. Нормално при тези мисли да ми дойде на ум, че с нещо не е наред, с моето послушание пред ХоХоХо-стареца. И така до късно посред нощ ровя из нещата. Онези, които трябва и онези, които не трябва да правя. Та белким да открия копчето за пуск за благосклонност на този моя капризен Дядо Коледа.
Настъпва и следващия ден. Факт
Та този факт като часовников механизъм с ежегодното си обратно броене ме доближава до крайните срокове на един равносметков период. В последните дни на Декември сред народонаселението като мен е по-известен като... Старата година. .
И така, гледайки с отегчение назад към бръчките и прошарените коси от отминали събития от тази Старата година си пия втория безработен чай за деня. По едно времеее ми звъни един стар познат. Уж случайно ми се обаждал! Да ме чуел! Какво ли правя преди посрещането на онази пък другата - непозната мома. Оная незнайната като каква ще бъде -дето всички по целия свят и викат Нова година.
И уж товааа... ! Уж оновааа...! Дудне, дудне, дудне ми в слушалката... И накрая изплюва камъчето.
Дъщеря му я приели във Варна – мениджмънт в някакъв университет на края на града. Намерил й той нова квартира. Но имало нещо да се ремонтира. И то точно по моята част. Моли ме аман-заман да отида там. Там – във Варна имам в предвид! И ми се извинява та извинява...Че точно по празниците ме занимава с бачкане. Но ако можело не за кога да е. Ами ако можело за вчера да стане, едва ли не. Щото до Коледа да направя всичко тип-топ. Тъй като студенцията искали да се събират за посрещането на Нова година във въпросната квартира.
Така като го слушам не е толкова много работата. Ама все си е нещичко. Все си е парица по време на новогодишните празненства. Аз първо се опъвам. Еее така правим ние майсторите, да си вдигнем малко цената. Но после приемам. И се уговаряме да мине през нас да уточним подробностите.
Идва! Разговаряме. Стискаме си ръцете за цени и детайли. Дава ми той аванса. На сутринта, пълня гърленцето на Фокси антрацита с метан и дигам гълъбите към Варна.
Кой е Фокси Антрацита ли? Това еее... един Фолкцваген-комби. Модел Ваген - Поло Фокси. Вечеее година на производство малко неуточнена се явява. Щото то някои от идентификационни табели му липсват. Нооо... някъде около Христовата възраст ще да е като години. Цветът му и той е пак около неуточнен. Някъде явява се между силно мръсносиво и слабо недобре зацапано черно. Нооо пък в замяна на това... туй си му е оригиналната боя. А бе ретро автентичност от всякъде ви казвам. Вярно на времето може и чисто черен да е бил. Но днес върху престарялото му лустро има изсурели от слънцето и дъжда сивкави отенъци. Все едно гледате голям антрацитнен въглен върху колела, как се препича на паркинга под слънцето. За това му викам и Фокси антрацита. Приятелите ми ме подиграват, че тези му бляскавите оттенъци му били старческите петна. Ееее... понякога като не в настроение кюфка и пуфка - ма пък ми върши добра работа. Та карам си го Фоксито и си припявам някаква песничка звучаща от старото му радио. Balupunkt е то. И то е класика – един път. С онези древните касети е. С ленти дето са. Еее... от времето на студената война. Тa зяпам в таблото на колата-баба и си мисля:
„ Ахааа... може да не е голяма тръпка да бачкам както се явява почти по празниците. Но поне ако не на самата Коледа, то преди нея няма хич да ми е скучно и тягово. Щото аз съм така! Когато сам правя някоя баня без никой да ми се бърка и да ми мърмори на галвата буквално се забавлявам. И така като имам занимавка поне няма да си блъскам главата, как съм длъжник някому по Коледа. Щото то си има хубаво и в тая сютуацията за предпразнично бачакане ми е думата. И още по че ще е то точно във Варна.
Ще изкарам някой лев – това едно. Пък ако остане свободно време може да се обадя и на Една Жена. Онази с пресекулковите усмивки. Да се вдидим. Да побъбрим очи в очи. Може появявайки се на живо, ако пък чак толкова не успея нещо по-така да й подаря... Поне ще се опитам да я усмихна по някакъв начин с някоя моя простотийка.
Все си е нещо – нали?“
Обачеее аз си имам принципи! Първо работата – после другото! Отивам на обекта! Всичко е както моя познат ми го е описал. Слава Богу! Няма затрудняващи неприятни изненади! Баня като баня!
Раз, два, три!
Разхвърлям мастари, мистрии, дрелки, резачки за фаянс и теракот и ексдтрудери за лепене на полипропиленовите тръби. Всичко е по земята за десетина минути... После със списъка който съм направил отивам в някой друг магазин набавям каквото там трябва. И я мятам без много много да се помотквам. Това беше в събота. И както при нас фаянсаджиите е прието:
Псувам си, работя си и си свиря. Работя си, свиря си и си псувам. Свиря си, псувам си и си работя. Цял ден!
И така развихрен покрай тръби, бъркала, лепила и псувните. Айдяяя и го ей на - неусетно около всичкото това дошла и Неделята. Та тогава по някое време в една от почивките...пийвам си топлото чайче и си викам:
„Дай да й пиша и пратя писъмце на Една Жена, да видим какво си прави пък тя сега?!“
Пиша й - и се чудя:
„А как ли стигат електронните писмата до нея по равното? Ей на! Идея си нямам! Щото то нали сега си й го пускам от Варна? А не от по-високото според географската карта... дето там Свищов е на по на на горе от Варна... Но то сигурно електронните пощи си имат други си начини?! И даже и без помощта на гравитацията стигат до получателя. Може би само адреса трябва да е точен? И тогава може и без наклон за оттичане да става. Знам ли?“
Както и да е! Пиша си й аз. Тя ми отговаря. Нооо.. отново разбирам, как е много тъжна. Също като преди два дни. И пак терзателно се замислям:
„Ееех бе таз женааа... Ззащо така не може никак си да се съвземе?“
И то и диалога някак си такъв един –църцори, църцори, църцори. Като запушен канал или зле монтирано кранче е. Викам си:
„ Ама какво, какво да направя, че да се усмихне, я? Не мога да я изведа на ресторант с шоу програма. Както вече казах и за нищо по-скъпо оооот... айде да не уточнявам, че да не се излагам пред чужденците... Че накратко - почти за нищо стойностно нямам възможност. Пък тя е изискана! Добре сложена! Добре поддържаща се жена... Абе с две думи - гледа се жената. Или някой добре се грижи за нея. Пък защо не и двете на куп да са?“
И така, мислейки си за това, че на нея сега й е тъгобно ми хрумва нещо. Ако не точно скъп подарък то може да се измисли нещо като за продухване на сютуацията. Примерно малко морска романтика - на вятър. И още може като добавък едно букетче смешни разказчета. Да речем за някой мои по-кискави водопроводни случки. А защо не и някоя смехория или щуротия от моето детство. И си набелязвам от предварително една детска случка. Дето ми се е случила точно във Варна при едно летуване с нашите там. Е тя самата ми смехоидея не е кой знае какво! Обикновена е! Поне като идея. Но от собствен опит знам, че има случаи дето на вид малките и по човешки най-обикновените случки и неща като ги разкажеш истинскиии... И тогава понякога вършат купища от чудеса. Щото ако съдя по себе си, ами те чудесата в тези сложни и оплетени от към всичко времена са много кът. Ама пък знам ли? Коледа е все пак. Всички казват – точно тогава ставали те. За чудесата ми е мисълта. Викам си накрая:
„ Стават не стават... да й кажа аз да се срещнем някъде. Пък каквото сабя покаже! Пък като се видим ще я карам според сютуацията!“
И след всичкия този фаянсаджийкси идеен бъркоч и тези тежки чешемидижийски главомислия в края на краищата й пиша:
- Знаеш ли аз в момента случайно съм тук във вашия град. Искаш ли да се видим? – последва доста дълго мълчание или по-скоро неписание от нейна страна, но послеее...:
- Не е невъзможно! А какво ще правим? И къде по-точно предлагаш да се видим?
- Ще правим ще правиииим, какво я? Ще се разходим малко. Пък къде, къдеее... Примерно до вълнолома? Ти нали много обичаш морето. А то там около вълнолома него го има. И то много го има – нали така?! Чак е в изобилие! – опитвам се да остроумнича, щото нали съм си поставил за цел да я разсмивам, но отговора й малко ме полива със студена вода.
- До вълнолома ли? Да се разходим – да! – пита тя, - Нооо... на вълнолома и то през зимата? Защо пък точно до Вълнолома да се разхождаме? – продължава да се чуди тя, а аз събирам фаянсаджийски сили, защото най – нагло се готвя да я излъжа за точната причина поради която я каня:
- Защо ли? Защо ли? Защооотооо като бях дете един роднина ме черпи там на ресторанта на морска гара една порция пълнени пиперки. То онова с почерпките вярно, че бе през лятото. Но него роднината де - снощи го сънувах – започвам да лъжа аз както арабин-продавач лъже за цената на стоката си - Та някак си много ми се прииска да видя това място от детството си от близо – и виждам как тя не ми поства нещо като отказ, но не ми и отговаря по друг начин, затова започвам вече с истинската част – Но тук в града по време на светлото имам един ангажимент. И ще мога след седемнадесет и тридесет да се освободя. Какво ще кажеш?
- Какво да ти кажа я? – пише ми тя – Нали знаеш, че аз не съм много във форма за разходки. Пък и с тези подпухналите от плач очиии... Сещаш се - нали? Не съм много за пред хора. Но ако толкова настояваш... Хубаво! Ще отидем до Морска гара.
- Еее чак да настоявам – не! Но наистина много ми се иска – започвам да откровеннича аз, защото ми става съвестно за мазните лъжи дето й ги пуснах преди малко - Нали знаеш, че не съм от най-състоятелните мъже. Съм и непослушен. Дядо Коледа едва ли ще ми донесе кой знай какво! А иска ми се, ако не той, то поне аз смия да си подаря за празника една истинска гледка. Ей така на живо! И макар и да не е в сезона на романтиките... Да си отчупя малко парченце-спомен от един мой скъп и красив детски момент. А пък от друга страна си мислех: „Защо ли в това си самоподараяващо си начинание да съм сам?!“ Че ей така ми дойде да те попитам... Ще ли да ти е приятно да гледаш, как някой, спомняйки си нещо от миналото се вдетенява на зряла възраст – и спирам с писането за малко, обаче като гледам, как доста дълго никой отсреща отново не ми отговаря ни с думичка, ни с емотиконка и я подкарах с чистата истина, направо през просото - А пъъък и то след пет и половина вечерта сега вече е тъмно. Няма много хора да те видят, как си подпухнала. То си мисля и друго. Че малко чист въздух и разходка около морето... някак си ще ти се отрази никак не зле на мъката, за която ми сподели - обаче този път отговорът за мое най-голямо учудване идва почти мигновено .
- Какво ще рече това разходката няма да се отрази никак не зле на мъката ми?! Искаш да кажеш че ще се увеличи ли?! Не искам тя да се увеличавааааа - проточи Една Жена последното „а“ и ми пусна емотиконка с една сълза на окото.
- Не, не, не! Точно на обратното имах в предвид. Може ако има подходящ вятър даже да поиздуха доста от нея, а? Пък тъгата от собствен опит знам, че никак не умее да плува добре. Цопне ли в морето почти на мига се удавя. И още съм чувал, че морската вода също хич не й понасяла. Защото била в пъти по слоена от сълзите на плача, които мъката предизвиквала у човеците... Та за това тъгата видела ли море и морски бриз и бягала на далеч от хорските глави...
- Ехее... Ехеее... Ехеее...Ти пак ме караш да се усмихвам - колкото и да ми е трудно – и ми пуска емотиконка с личице с една плаха усмивка на него - Добреее... в името на твоите парченца детски спомени ... – последва многоточие и още няколко силно усмихнати емотикони - Пък и щом морето, вятъра мъката и сълзите толкова не се спогаждат... Ще дойда с теб да подишам чист въздух. Малко наистина дето казваш да се попродухам. Но ако мъничко закъснея - не се сърди. Искам да сторя това онова след като изляза от къщи. Все пак идва Коледа... Ааа... не знам дали ще успея с всичко, което съм си планувала.
- Доообре разбрахме се! Чау! Чау!Чау! – пиша й аз и пускам три махащи за Довиждане емотикони.
После се хващам за мистрия. Предполагам и тя си продължава да прави това което си вършеше преди да й пиша.
Към три ми свършва материала, който си бях забъркал за последната порция плочки. Поглеждам часовника. Раничко е още за срещата, но пък и няма време за друго бъркало. Измивам си инструментите, нивелите и мастарите. И приключвам за днес. Тръгвам малко по-рано. Тогава се сещам за думите й. Как идва Коледа. И как тя трябва да свърши нещо преди срещата.
Изтръпвам!
Викам си тази жена сега ще се юрне по магазините. Ще ми поднесе нещо скъпо за подарък. Пък аз по най-идиотския и чешмеджийски начин ще се изтипосам на срещата с празни ръце. И то от горе на всичко, си знам и другото. Пак както винаги тя ще ме почерпи. Бъркам в портмонето. А тооо...мало на пустош лъха от него! За два дена и аванса дето го даде моя човек като съм напазарувал материалите и вече почти се е стопил. Пък знам ли? Ако онзи дето ме нае ми каже:
„Ще ти платя останалото след празниците“ - направо горя!
Щото то нали трябва поне за гориво до Свищов да имам. Ама сютуацията е така приклещена с тази моя покана чеее... Искам не искам, тръгвам и се отбивам в няколко магазина за подаръци. Влизам и в няколко коледни базара.
Оглеждам се!
Търся подарък дето да мога да й го подаря както се казва на ръка. Но пък и да отговаря на това, за което си разсъждвах из онези дни. Ма то с този мой омекнал като кифла в топло мляко пуртуфейл...Все каквото и да видя... все не ми е така, както ми се ще, да ми е.
Или пък другото! Влизам някъде и все ми се струва, как съм попаднал в магазини за рокфелеровци. Или пък ми се вижда, че съм влязъл в коледен базар за донълтръмповци. Абе какви са тез магазини:
„Мааа му стара!“
Всичко, което по някакъв начин ми харесва, е или с трицифрени числа върху етикетчето. Или най-малко е в два пъти и половина над възможностите ми.
По едно време след около половин час бришане виждам в един подлез бабка, която продава ръчно плетени чорапи... Харесвам едни по светли в бежавата гама. С тъмно кафяв къдрав кант са горе. Там около тясната част където е глезена. Казвам си може пък да са нещо както онези дето нейната бабка, ги е плела на времето. И аз нали съм момче живеещо близо да българското село и селския бит иии... тези калцуни ми падат някак си на сърце. Купувам ги. Да ама понеже в тях няма нищо коледно вземам от един Магазин за един лев Коледно намален Дядо Коледа. С магнитче за залепване към нещо метално. На цената на половин хляб е той. Купувам и една супер тънка шумулкаща торбичка. Връз нея в едър план се куми един голям зачервен нос. А зад него с беляскава усмивка като на пиян клоун се хили еленът Рудолф. Отдъхвам си.
Имам още доста време до срещата. Горд от пазарния си триумф, решавам да позяпам още малко. Ноо... вече гледам от високо и с пренебрежение лъжовните табели Разпродажба или Частично коледно намаление до 50%. Според мен с или без намаление цените са надути до космоса. Редицата от магазини по главната улица по която вървя обаче свършва. Следва доста голяма празна площ. А в дъното на добре оформена паркова зона се издига снагата на стилна дъгообразна сграда с доста голяма кръгла пристройка пред нея. На три места върху сградата има квадратче в черно и червено. И докато зяпам по тъмнокафявата кръгла пристройка, наподобяваща летяща чиния стигам до кръстовище със светофари. След тях има заведение. На покрива му пише Мак Доналдс. Аз зад него виждам, че има още магазини скупчени на два етажа в подножието на висок жилищен блок. Казвам си ще погледна и в тях. Нищо, че вече съм уредил с подаръче Една Жена. Може пък там да мярна още нещо интересно. И после ще се спускам в ускорен марш щъпункайки пешачката към Морска гара.
Светва зелено. Минавам от към страната на заведението. Продължавам вторачено да зяпам към украсите на магазините. Опитвам да се ориентирам, как да се добера до тях. Малко объркана работата ми се струва, че е тук. Между търговския комплекс и заведението има паркинг ограден с дървена ограда. А до него някаква детска площадка.
Ахааа...!
На ход вече виждам проходно пространство покрай площадката за деца, по което мога да стигна до магазините. Запътвам се натам слалумирайки между събраните на купчинки неизползвани от клиенти масички и столчетата от заведението. И нали гледам нагоре към рекламите в един момент чувам под единия си крак:
„ Кмяяяяяк-Фиуууууу!“
Стряскам се - ама много ! Изтръпвам на мига, замръзвайки на място! Няма и секунда две от появата на квикащия шум и от към детската площадка върху краката ми връхлитат три дечица. Гонят се. То хубаво че се гонят но използват кракат ами за упора. И ме обикалаят, обикалят, обикалят, заливайки се от смях. За има няма три-четири секунди ми посукаха крачолите на панталона. Само затварям очи, вдигам високо ръце и не смея да мръдна. Първо заради децата, второ защото при всяко поклащащо се движение предизвикано от дърпането на малчуганите, онова под крака ми прави своето сковаващото мозъка:
„ Кмяяяяяк-Фиуууууу!“
Накрая се престрашавам. Поглеждам на долу, а то в краката с тези посуканите около глезените ми крачоли съм заприличал на придворен шут. Глъчката около мен обаче спира чак когато две жени от заведението се завтичват да разтърват децата. Повдигам крак, а то долу на земята нещото ама казвам ви - досущ, като кучешко лайно. Недоумявам! Уж детска площадка! Уж световна реномирана верига пък кучешко лайно?
Едната от жените започва да ми се извинява за поведението на децата. Навежда се иии.... Вдига смело и безотговорно лайното от земята - направо с гола ръка. После като вижда може би погнусата изписана по лицето ми се усмихва. Обяснява ми вежливо, как това било копие на кучешко лайно. Но е играчка от Куку-магазин. А децата нарочно са го заложили на пътеката като капан-мина, в който аз разбира се съм попаднал. И за това е била цялата тази емоциоанлна врява.
После се опитва да ми пооправи малко панталоните, но с ужас установява, как навсякъде има следи от детски пръстчета. Поглеждам-вярно. Имаше от всичко. Червеничко от кетчъп, беличко от друг някакъв сос, розовичко и лепкавичко вероятно от ванилов сладолед. Направо бях като рекламен манекен на фирма за бои и лакове. Само дето нямах някое зелено листо от салата за адамов лист на дюкяня. Жената не спира да ми се извинянва. И ме води на към една женска компания. Обяснявайки ми, как ще се опита малко с малко да ме попочисти, с каквито там подръчни кърпички имала. На масата си бърборят още три мами.
Ха, ха, ха! Колко е малка таз нашата България!
Едната я познавам и то никак не малко. От Плевен е. Точно! Родителите й са ми били клиенти даже няколко пъти. Щото те не само в Силистра и в Пелевен ме знаят. То в един малък Свищов как се оцелява само с моят работа. Никак. За това прескачам и до съседни градове да търся работа. Та те нейните родители на тая са много готини и хрисими хорица. А тя наобратно. На кого се е метнала не искам и да гадая! Нооо... направо си е определено жена джаста-праста. Хич не си поплюва като говори. Другата дето стои до нея също съм я виждал. Сигурен съм че и тя е от Плевен. Тез двете не помръдват – само се хилят. Другата мама обаче се впуска. И така двете се опитват да ми изчистят крачолите. В това време госпожа Джаста-Праста пък типично в неин си стил се опитва да легализира трудовото ми битие пред аудиторията. На всеослушание разказва с какво се занимавам. Колко добър майстор съм. И как даже съм понякога шегаджия. Казва още, че понеже съм толкова добър в работата си тя ме била кръстила Майсторчо. Докато обаче тя дърдори аз забелязвам, как на ръст е горе долу колкото Една Жена. Хрумва ми, че мога да направя опит и да я отклоня от ролята й на мое пресжитейско аташе. И без да се церемоня много много по каналджийски, следвайки неийния маниер я питам диретно: „Можеш ли да ми кажеш дали чорапите, които съм купил за подарък ще ти станат?“
Тя разбира се спира да говори и като любопитна сврака надниква в шарената коледна найлонка. Бръква в нея. Вади чорапите. Събува си ботуша и пред смаяните погледи на околните посетители нахлюнзва единия. Дааа... става интереснооо! Крака и потъва в него и петата на чорапа стига почти до прасеца й.
- Скъпи Майсторчо ти чорап ли си целил да й подариш на въпросната персона, или плетен чорапогащник? – пита тя, гледа ме ехидно и мърда пръсти в гигантския чорап – Това са мъжки чорапи бе мой човек. И то не само, че са мъжки...Ами са и чорапи за хайдути балканжджии – завършва анализа си тя, а другите три започват да се хилят.
- А може би тази за която ги е купил е нещо като дъщерята на Йети голямата стъпка а? – клъвва ме другата плевенска мама, която стои до моята позната.
- Еее ама аз за това ли ви попитах? Ето тя знае и ви каза – посочвам моята главна позната – плевенчанката. Аз не разбирам от чорапи, а само от фаянс, теракота и водопроводи. Не ми се смейте сега. Е на четири женки сте! Помогнете ако можете поне със съвет.
- Я ти разкажи ни нещо повече за жената. Щото иначе, как да ти помогнем – пита тази която ме доведе на масата.
- Ами как да кажа... Тя е... – и описвам какво представлява и като човек и като външен вид Една Жена, поне до колкото мога.
- Щом е такаваааа.... по добре тез меланш калцуни хич не й ги и показвай даже. Че ще се изложиш. Тя явно си е жена с вкус. По добре тичай да търсиш нещо друго.
- Друго?! Ама какво друго? То това се пита в задачата.
- Друго, друго, друго... за тез пари дето ти казваш... И за такава жена само някакъв сувенир с нещо коледно в него като акцент би ти свършило работа. И то да е мнооого, мнооого свежо като излъчване – съветва ме жената която първа ми се притече на помощ.
- Иии мой човек - подхваща ме тази до нея - когато подаръка ти е евтиничък, постарай се поне малко повече в опаковката де. Пък ти доста неглиже я караш отвсякъде май. Едно че си избрал неподходящо глуповат подарък. И друго си го опаковал в торбичка за пет стотинки еее... – започва Много от гор от гор я караш по допирателната. Не знам какво очакваш от тази жена, но според мен по-хубаво нищо не й подарявай ! От колкото варианта грубо изплетени мъжки чорапи във въздушна найлон торбица с щампа на която елен пияндурник й се хили.
- Така си е – пак се включва моята спасителка от преди малко - Подаръкът като подарък особено коледния трябва да има все някаква или някакъв вид стойност. Или като комерсиална цена! Или като интересна или приятна визия! Или даже ако няма другите две поне като емоция! Щото какъв ще е тоз коледен подарък, дето ни ще можеш да му се радваш на хубостта, нито пък ще можеш да го ползваш за нещо си.
- Ей Масйсторчо ти да не би да си тръгнал по Варната не да поднасяш поздравления и подаръци ами на женолов? А Майсторчо? – жегва ме с язвителна усмивка жената Джаста Праста.
- Не бе! Ти пък! – правя се на засегнат аз – Женолов?! В тези гладни времена какъв ти женолов?
- Така е! Ама знам ли та! Щото като та слушам... Тя май се явява оправна жена щука. Пък ти си тръгнал на предколеден женолов с подарък ала празна кука. Поне едно цветенце и закачи като жива стръв де. Не се ли сещаш онова стихче дето татко все го повтаря като си говорите за жени с него?
- Кое то стихче. Той докато ви правих фаянсите поне десет ми е казал. И то всичките са все едни бисери народни - дето от сърце съм се смял като съм ги чул.
- Как кое деее... Сети се де Майсторчо. Онова за риболова и женолова. За щуката, жената, стръвта и страста... Ти дори го беше научил наизуст. И всеки път вечер като си тръгваше след работа ни го казваше. Даже изразително го рецитираше на вратата за довиждане.
- Кое, кое? Да не би да еее... – и се забавям малко приказката, за да се сетя как беше и после изрицитирвам : „Ще фанеш мома щука, на гола кука, ама само га чуеш, посред зима на луна пълна, кукувица да ти кука! Ха сега наслука!“. За това ли казаваш – тя клати одобрително глава, другите три гръмват да се смеят, а аз възкликвам - Ееее помня го! Как да не го помня?! То си е жива фооклорна класика това неговото стихче.
Крачолите вече са ми що годе поизчистени. Петна има, но поне са безцветни. Разбирам, че трябва да тръгвам, защото явно още ниакава не съм я свършил с подаръка. Не ми стана приятно от всичкото, което чух. Но прави бяха мамите. Знам си аз! Двойкаджия съм си. Иии трудните изпити току, така без поправителен не ги взимам.
Ей на!
И за подаръците иии... то пак на ! Си е все същото ви казвам. Мааалко по засукана да е задачата с някое и друго изискване в повече - и веднага! Дззззз! И боксувам на първия изпит. Ма кво да прая. Тъй си ме е мама родила – Повторинко Повториков. Дето с тези имена все ме кръщаваше баща ми като му занесях някой цъфуняк от училище! И сега! И с подаръка на Една Жена - ей на ! Па ще съм на поправителен.
Ма то нали тези ми мои терзания край нямат спирам за малко да терзая. Благодаря сконфузено на жените - млади мами за съветите, които ми дадоха. И хуквам през глава по магазините за поправителния.
Тичам насам. Гледам на горе, гледам надолу! Пак тичам, но натам. Пак гледам.
Ама то вярно! Никак не било лесно без пари човек нормален като мен да купи нещо интересно! Целия плувнах в пот от напрежение и самояд от положението, в което съм изпаднал. Щото като се замисля - на! Тази ми миналогодишната предколедна задлъжнялост пред Една Жена продължава. И това си е!
Близо още час и нещо обикалям.
По едно време в една най-невзрачна схлупена барачка си харесвам някакви симпатични весели човечета. Керамични са. Не са някаква скъпа пластика. И са за има няма... Еее... хайде да не казвам за колко! Че нали е за подарък. Ама честно да си призная пък на мен мнооого си ми харесаха. И само докато ги погледнех и сам си се усмихвам. Много заразително се хилеха! Пък тя жената – мама която втора започна да ми чисти крачолите нали накрая на изпроводяк така ми каза:
„ Ако не другото което те посъветвахме... Поне гледай на теб да ти хареса подаръка. Пък ако човека на който го подаряваш има поне някакво отношение към теб, той рано или късно ще усети добротата с която си го купил и желанието с което си го подарил.“
Купувам ги! И нали следвам вещите инструкции от преди малко купувам и що годе луксозна подаръчна торбичка. Пускам смешковците в нея. Плюя си на петите. И понеже закъснявам едва ли не в свински тръс се изнасям към срещата.
Пътя не е малко. Има няма петнайсетина минути е. Иии защо ли докато набивам табани по посока на морето това дето съм го купил за нея ми се струва добро. Ноо същевременно и много, много мъндзърко. И пак някак си ме чуква под лъжичката неистовото желание да й подаря и още нещо. И то да е освен усмихнато като човечетата и запомнящо да бъде някак си! Пък може и да не е от магазин. Нещо, което да не го захвърли в някое чекмедже! Рафт! Или да го бутне в куфара с дребните нещица за преподаряване! Защото за нея като стойност е подарък в стил „Отчитам се по случай повода“. Не искам такова нещо. Иска ми се да е друго... Да е едно такованка нааа...
Абе да й е така както тогава аз запомних мига, в който тя ми се притече на помощ! Щото ей така да й е като аз сега помня първата глътка от нейната ботилчица! Помня я все едно е сега! И я помня щото тогава все едно бях глътнал не само освежителна глътка. А все едно бях преглътнал освежителна целувка от нея. Донякъде това тогава ме върна и към реалността, я! И докато вървя все пак и за всеки случай си се моля:
„Моля те! Моля те! Моля те! Моля те Коледо - Коледа е! Нека моля ти се от някъде да ми дойде помощ за това ми желание. Моля те! Моля те! Моля те! Моля те Коледо!“
И така си се моля и мисля, и разсъждавам. И си мисля и се моля и си разсъждавам. Но освен варианта тя много да хареса евтинджос смехурковците миии... Друго сякаш не ми идва, като възможна вероятност в главата.
Срещаме се до някакъв кораб изтипосан в началото на вълнолома. Даааа...! Тя наистина изглежда зле! И като визия и като цялостно излъчване. Още и през цялото време подсмърча. И току притеснено попипва подпухналите възглавнички под очите си. Поглеждам я и със знак и показвам носа. А тя:
- Това сигурно е от студеното! И най-вече и от вятъра – после се опитва да се усмихне, но трудно й се получава.
Разбирам, че съм постъпил нетактично. Схващам, как това подсмърчане, няма да е точно и само от студа. Явно си е едно влажно тягово ехо от преживяното около погребението. Тръгваме по каменния разбивач на морски вълни. А аз както си беше по първоначален план я заливам с моите водопроводни простотии. Как съм направил товааа. Как съм недонаправил онаовааа. Как на домакинята после душа се изскубнал от кран-смесителя и й напълнил деколтето, докато въпросната се е опитвала да си измие краката. Как отлепена от предните нескопосни майстори плочка паднала върху главата на съпруга на друга една моя клиентка. И все такива едни „много, много интересни“ фаянсо-чешмеджийски забележителни неща. А тя се усмихва, най-вероятно от учтивост. Както винаги! Но никак не е същата, като преди.
Вървим и взаимно се предупреждаваме за локвите образували се по каменната снага на вълнолома. Минаваме покрай няколко рибари. Аз веднага се подсещам и превключвам на рибарски вицове. Щото то по Свищов такива се въдят в изобилие около тамошните рибари. Ма то те тукашните рибари били много напред с техниките. То не бяха фосфорни разноцветни накрайници за върховете на спинингите. То не бяха лед фенерчета с ленти за главата. А и имаше един... Тооо в тъмното не не мога му определя възрастта... Но си оставил трите въдици и гледа втренчено в един смартфон. Викам си брях тоз да не би да има монтирани Go-Pro камерки на кукичките. И с Blue Thooth технология да получава подводен образ за рибата. Да я гледа интерактивно както му налапва стървта – брях! Пък знам ли го тоз последния може дисертация да пише за възпаленията по рибешките сливици. Само дето не знам рибите имат ли сливицииии... нямат лиии? И боледуват ли от заушкиии... не боледуват лиии? Иначе модерна работа ви казвам, тез варненските нощни рибари! Браво!
Пред нас вървят няколко младежи. Три момчета и едно момиче. Явно и те се опитват да напомпят нещо в себе си. Може би и те търсят романтика в неделната зимна разходка около притихналото в навечерието декемврийско море. На тях отпрпед обаче много им личи, как им е много весело. Не е като при нас с Една Жена. Непрекъснато се смеят на глас за нещо си. А пък при нас, всичките мои смешки сякаш се блъскат в твърда непробиваема стена от скръб и тъга. И то е ясно - по никакъв начин не дават желания от мен резултат. Стигаме до място където част от вълнолома е много по-нисък. Там на откритото духва още по-силен вятър. Младежите пред нас вдигат яки и качулки. След десетина крачки смеха намалява. Те спират и след това се връщат назад към завета на високата стена.
Оставаме само двамата с Една Жена като вълноломен авангард в хладната компания на каменната му снага, фара и морето. Тя върви малко пред мен, но се обръща поглежда ме с тъжните си очи и пита:
- Искаш ли вече да се връщаме? - сериозна е.
- Не! Не искам! Нали ти казах, че ми трябва вятър с дъх на море, но и с определена скорост като сила за твоите сълзи. А тук вече имаме и от двете. Ти не искаш ли да отидем до самия фар?
- Ако ти искаш и аз искам! – отговаря ми тя малко по-бодро, но поглежда тъжно към зоната на завета до високата стена, където стои последния от редицата рибари.
- Искам да отидем до фара – Да! – отговарям съвсем уверено аз и виждайки, как тя гледа точно към рибаря, ми хрумва нещо - питам - Ти си умна жена! Я кажи, знаеш ли какво е въдицата разглеждана като философска категория?
- Въдицата като какво? - усмихва ми се за пръв път тя близко до начина, по който на мене ми се иска - Неее! Не знам такова нещо.
- Въдицата според дедо Вуцо от селото на баща ми било твърдата връзка между два шарана! – и още не съм довършил, а тя прихва да се смее така, както го беше правила преди.
- Иии къде му е философското на това умозрение? Ако мога да попитам? Че чак пък и да е категория?
- Ами философско е защото на дедо Вуцо в село му викаха дървения Вуций. Щото се такива ги измисляше. И после много авторитетно по философски обясняваше кое, какво, защо, кога и как.
- Аха ясно – продължи да се усмихва тя.
И за моя най-голяма изненада освен като чар и пълнота няколко от усмивките и се появяват пак с онзи специфичния ефект на пресекулките. На мен хем ми става хубаво, хем отново ме полазва загадката:
„На какво ли ми напомня този и начин на усмихване?!“
Но тя секва мисълта ми с въпрос:
- И така и не разбрах за философското като категория около въдиците на рибарите?
- Ами философското е защото, защотоооо – започвам да ровя из мозъка си, търсейки несъществуващия отговор на този неин въпрос, но нищо смешно или умно не откривам и отговарям кратко и глупаво - защото го е казал дедо Вуцо.
- Яснооо – усмихва се разбиращо Една Жена и пита - Значи казваш важна личност е този Вуцо в селото на баща ти?
- Важна е да! Щото там всички го подиграваха, че е философ като Конфуции – ама дървен. За това и после го прекръстиха на Вуций дървенягата. И за всичко подобно като това с шараните и рибарите дето го изръсвал, даскалът в селото кавал на другите, че всъщност това били философските категории на дедо Вуции.
- Ахааа Ясно – отново разбиращо се усмихна тя, обръща се и тръгва към фара, но след няколко крачки се спира и ме пита – А като каква ли философска категория би определил дедо ти Вуции Дървенягата... например ситуациятаааа... Или не ситуацията... Ама как да го изрека, че по философски да звучи? Хайде факта да го нарека! Или не, не, не! Явно и на мен не ми достига философското в мисълта... Че какво би казал философа Вуцо Дървенягата по въпроса ... защо фара ейййй там – и ми посочва с чадъра си на изток – Защо онзи фар на така наречения нос Галата святка по един начин? А този тук пред нас на вълнолома мига по друг?
Тогава я забелязвам, че е с някакъв мъжки чадър. С вита дръжка и остър връх на края. И ми става чудно. Защото това съчетание между черния чадър и дрехите и сякаш не е в стилът й! Отива и само на шалчето-жалейка, елегантно спускащо се от врата й. Пък и за какво й е чадър? Вярно, че беше облачно! Но пък нямаше някакви сериозни признаци да вали. Но зарязвам тези си чудения и преминавам към отговора на въпроса й:
- Ами не знам какво би казал за това Кнфуции или неговия ученик и верен дървеномислещ последовател дедо Вуций. Но аз докато бях на един курс за капитанско право от бюрото по труда... – и виждайки питащия й поглед пояснявам – От бюрото за безработни имаше курсове на една трета от цената им. Бяха за управление на шлепове по Дунав. Че там в теоретичните часове ни разясняваха, как всеки фар в света мига по специфичен и особен начин. И продължителността на светене както и интервалите на тъмното по между им било уникално. И то за всеки конкретен фар. Така капитаните на корабите било в реките океаните или моретата можели да се ориентират. Къде са в момента всъщност. Примерно ако преди това са попаднали в неблагоприятни атмосферни условия - да речем мъгла или буря. Или пък поради повреда в навигационната си апаратура са загубили ориентация.
- Ехее браво на теб! Каза го направо с едни такива думички, все едно го четеш от инструкциите, или учебника. И така ли пишеше там? Никога и никъде фаровете не се повтарят като премигвания – пита тя и пак ми се усмихва, както на мен ми се искаше.
- Да! Точно! Даже има подробен навигаторски справочник, как святка всеки един фар – отговарям отново със заучените почти наизуст фрази от курса.
А като поглеждам... И не знам внуших ли си нещо. Или бе от вятъра. Но някак си ми се стори, как пресекулките на нейното усмихване в момента съвпадат... или поне са в някаква си приблизителност с честотата на пресвяткването на фара от въпросния нос Галата. И докато аз й гледах в лицето тя пита:
- Ахааа! Значи казваш фаровете и те като хората са създадени в някаква си уникална неповторимост? – и отваряйки ръце към небето, като човек, който се чуди над нещо голямо се завъртя около оста си.
Гледам я с така разперни ръце и изведнъж ми щуква на какво ми напомня това нейното накъсано усмихване. През цялото време ми е приличало на премигването на морски фар. Сещам също, как тя не рядко ми е писала пък и на живо ми го е казвала - колко много обича морето. И как добре и действа това, да се разхожда покрай него. Току веднага ми минава щуравата фантазия, как ще каже човек, че все едно в нея се е вселил духът на някой разрушен древен фар. А може би той я кара така да се усмихва на пресекулки. Може би го прави точно с неповторимата честотата на неговото пресвяткване. Еее не съм компетенция дали древните фарове не са светели с помощта на обикновени огньове от дърва. И може би не точно са присветквали като днешните модерните фарове. Но то нали си казах, че това моето си бе все пак само една фантазия:
- А искаш ли да отидем, ама съвсем точно до него?
- Давай – казва отново малко по-бодро тя, но още по-силно прихваща чадъра за дръжката сякаш, за да й е насгода, ако нещо се случи.
- Ама там е тъмно – решавам да разсея притеснението й с шеговито откровение - И е малко страшно. Ами ако ми хрумне да искам да те нацелувам?
- Аааа... Не ме е страх от нежелани целувки! Имам си оръжие срещу натрапници - и ми показва чадъра си, размахвайки го като рапира - Веднага ще го използвам - и пак ми се усмихва на прескулки.
Стигаме почти до фара. Обикаля ме го от към долната част, дето е до водата. Показвам й иконата на Свети Николай Чудотворец. Тя е от към лицевата част на святкащото морско съоръжение. Погалвам огромната икона в долния ъгъл. Поглеждам назад по посока на пристанищната част. Към основата на самия фар водят едни други масивни стълби. А зоната около него е обграден от стена. Обръщам глава да й обясня от къде трябва да минем, за да стигнем точно до основата му. А тя ме гледа неразбиращо може би в смисъл:
„Какво ли толкова се е вкопчил тоя пък в идеята да посетим този фар?!“
И в този момент, гледайки силуета й, излъчващ въпросителност, тя в почти цял ръст попада в контражура на светлините идващи от към града. Нямам обяснение защо! Но все едно в този момент видях самия себе си. Но не в сегашния момент. А преди известно време. Видях се като същото силуетно отражение, само че в светлите очи на един възрастен мой комшия от Свищов. Спомените ми от онзи момент се втурнаха из мислите ми, като стадо буйни коне неволно изпуснати извън обора от млад влюбен коняр. Ама те спомените нали понякога са непослушни, като и стопаните които ги съхраняват . Че някой от тях преминаха пред очите ми за части от секундата...
Беше не чак толкова отдавна. Пак я бях много окъсал с парите. Единственото по-добро от сега бе, че тогава като ми се случи онова нещо поне не бе Коледа. Но пък другото си бе повече от – страшно. И много, много неприятно
На пристанището в Свищов дойде някаква барджа. Хамалите нещо се бяха разбунтували. Не исках да я разтоварват. Група приятели се хванахме на акорд. Да го свършим това. Пристанищните власти ни обещаха добри пари. Може би обаче някой от хамалите ни прокле. Щото им се бъркаме в работата и им дърпаме от хляба. Така и никой не разбра как, но ненадейно за беля един сапан се скъса. Та тогава двама от най-веселите хора, които някога съм познавал в живота си, загинаха премазани от товара. И то съвсем в края на самата работа. Буквално бяха последните палети. Иначе хубавите пари ги вземахме. Но с нашите лъчезарни приятелчета се простихме завинаги. И тогава да си призная малко се отдадох на алкохолно лечение от мъката. Както се прави по мъжки.
И не знам до къде щях да я докарам, ако не ми бе звъннал един комшия от съседния вход. Сиромах човек - и той като мен. Имаше малка обущарничка. Но то сега с тези китайските евтини обувки, кой си поправя чепиците я. Хвърляш ги като се скъсат. И тичаш за нови - от онези едносезонките. Та той по тази причина едва свързваше двата края - бедничкият. Но му се бе появил друг по-голям проблем. Банята му не бе ремонтирана сигурно от трийсетина години. Всичко във вида й бе все едно стадо бесни кентаври са празнували в нея ергенските си партита. Нямаше една здрава плочка. Или пък място неподгизнало от стара влага. Миришеш на плесен и мухъл - чак в кухнята му. Под стареца обаче не отдавна се бе нанесъл някакъв мутрафунгер. Бъкан с пари, но тъп, злобен,крив и агресивен. Та на дедо Янчо всичките води от банята и тоалетната пропиваха в тавана на дебеловратия глупак. Беше го заплашил, че ако не си оправи нещата с лайнарника, както се бе изразил мутрафона, първо ще го осъди да му плаща застраховка. А после ще му запали обущарничката. И като не може да си покрива вноските по исковете, ще му вземе и апартамента за назидание.
Човекът се бе видял в чудо. Много се беше уплашил. Щото апартамента под него хората пак така с помощта на съдия изпълнител го загубиха. И мутрата от там от търг го купи. А пък старчето нямаше никакви пари за ремонт. Нито пък за адвокат.
А защо на мен звъни ли?! Ами както той се изрази... дошъл бил при мен защото и аз съм бил занаятчия на свободна практика като него. И видите ли поне съм щял да го разбера.
Е тук вече беше познал. Разбрах го! И то много добре.
Поканих го да влезе. Налях му една ракийка. А той на втората глътка буквално рухна на дивана и се обля в сълзи. Моли ми се като изпаднало в беда дете да му помогна. Направо като на икона ми се моли – клекнал на колене държи ми ръката като на отец в църквата. Гледа ме право в очите. И плаче, плаче, плаче! Много се притесних! Скъса ми сърцето тоз човек тогава.
Ама аз какво да сторя я? Как да му помогна? Нямам ни пари да му дам, ни злато. Пък ремонта на една баня не е шега работа. Особено ако нищо по нея не е пипано толкова време. Пък аз какво ли имам? Имам само едни сръчни ръце. Едно желаещо да помогне сърце. И един занаят който умея – е вярно съвсем не зле. Ама за друго богатство за размяна тогава не ми дойде наум да ми е в наличност.
Та пред вида на разливащата се по бузите на стария човек мъка изведнъж моята си, заради която пиех в момента сякаш се пресуши. И се стягам мислено аз наум. И си мисля:
„Мъртвите са си мъртви! Но пък живота нали си е за живите. Не беше редно да тъгувам до несвяст и до безкрай за тези, които са си отишли. Още повече, че заради тази си скръб не бива да ставам по-коравосърдечен към живите, които са около нас.“
Та така! Вземах се аз тогава в ръце и започнах на сериозно да умувам. Как и с какво реално мога да му помогна на този човечец. Та така докато умувах се сетих, че аз съм си като един жив Плюшкин. И по тази причина в мазата си имам останали цял куп фаянсови плочки и остатъци от полипропиленови тръби от разни обекти. Та така. Взимам значи от онези скатаните-грешни пари от последното злополучно бачкане. Щото то така като се замислих нищо свястно не правя с тях. Профуквах ги в момента само за пиячка. И най-болезненото от всичката сютуация бе че ги гледах, как след всяко здраво пиене докато ходя до тоалетната те се превръщат от живи пари в мъртва миризлива жълта струя. Че си се строснах сам на себе си... Що поне да не взема да свърша нещо не толкова жълто, не толкова миризливо и поне до някъде по-добро с тях?
Иии...
Дръпнах почти до нулата последните. И тъй като фаянса и теракота бяха в наличност... Купих само съответните като крайна необходимост фитинги, кранчета, цапала, лепила и дори фугиращи смески. Иии... направих на човека банята. Ей така без да ми плаща нищо. Само за едното хапване сутрин обед и вечер. И за веселата му компания. За четири, пет дена му я спретнах – направо на муци отиде работата.
Хе, хе, хе!
Еее... ако съм честен стана много псевдоарт изпълнение. Четирите ъгъла бяха от различен фаянс. Единия – в резида на тъмносини листенца. Другия – в морско синьо на червени, морави и керемидени делфинчета. Третия – той беше в сивкави плочки с лимонено жълти облачета. А четвъртия ъгъл се получи в цвят, за който нямам точна думичка. А отгоре на въпросните плочки бяха намацани едва ли не с пиянска небрежност нянакви шармантно -абстрактни орнаментики, наподобяващи безформени космически обекти.
А на пода... Ооо да! На пода съответно имаше три вида теракот. И като цвят! И като размери! И като модели. Естествено, и трите подови цветови гами нямаха нищо като общо с изброените съчетания на фаянса от стените.
Ооо... да, да, да!
И окантващи фризове даже дето се вика за разкош му направих на старчето. Е вярно бяха от осем вида парченца гранитогрес. Но пък в замяна на шаренията им ги нивелирах като за световно. А беее казвам ви стана фешън баня един път. От където и да я погледнеш от всякъде ти крещи на разнбридана, елитарна екстраваганция. Все едно някой надрусан стилист, грижещ се за концертните тоалети на Лейди Гага се бе развихрил в проектирането й. Бих определил това мое фаянсопроизведение като стил Веслата вдовица. Щото скръб от смях да ти припадне докато си в гол нея - малко е!
Нооо честно! Четири дена докато я правех и много се забавлявах. Особено около опитите ми да напасвам по някакъв начин всичките тези цветове, форми и стандарти в едно единно цяло нищо. Особено накрая като я видях в завършен вид какъв весел пъзел е... И установих, как неусетно съм се разтоварил от тежките мисли и чувства, които ме бяха обвзели. По точно изцяло обсебили. Но пък така здраво я бях циментирал, че от никъде капчица не минаваше надолу.
След теста за оточност по посоката на канала, поканих онзи мутрафон да види, как всичко е наред. И той млъкна. И остави човечеца на мира. Та по случай завършването на спасителната операция с кодово име Баня, съседа обущар ме покани на официално гости. Наряза салатка! Извади една ракийка! И така по свищовски, ние двамцата юнашки си пийваме. А той ме поглежда с благите си очи и пита:
- И сегааа... Аз как да ти се отплатя бе момче?
- Защо как?
- Защото ти толкова стока и труд тури тука, че как да стане да ти платя, я? Кат нямам толкоз мноо пари - ха кажи?
- Еее ще го нагодим някак си бе бай Янчо.
- Как? Казавй!
- Например пет години ще ми правиш ремонт на обувките без пари и готово.
- Това с обувките е най-лесната работа. Но чини ми се, че малко е по в сравнение, от това което ти стори за мен. Ти направо ми спаси и имота, и живота. Не може то така само с кърпенето на едни чепици да ти се отплащам, аз. Щото ти пак все някога ще ги скъсаш. Или ще ги захвърлиш като немодерни. И дай Боже така да е. Със здраве да го сториш това. Ама пък аз искам дет се вика живот за живота да ти се отплатя. Иска ми се да ти подаря нещо дето до гроб ще да го помниш. Както и аз доброто от това твоето дело в гроба като хубав спомен за теб ще си го отнеса! Искам и аз да ти дам нещо такова дето на теб да ти помага. И не само на теб. Но и на други твои другари изпаднали кат мене в беда да е от полза. Щото та видох, че не ти свиди ни труда, ни стоката, когато иде реч да помогнеш някому.
- Ухаааа! Че какво пък ще да е то това незнайно вълшебство бе бай Янчо? – и го поглеждам с весело учудване.
- Ами мисля си за едно нещо аз амааа... Едно дето мой един свако ми го показа на времето. Ма не знам дали ти ще го искаш него. Пък то това нещо без желание от другата страна да имаааа... не може да се дава то току така на всекиму.
- Ще искам! Щом пък си и рекъл. Няма хатъра ти да троша сега, я. Готов съм с желанието от моя страна това твоето да ми го дадеш – усмихвам му се и му подавам обърнатата си нагоре длан - Давай го тука тогава щом си мераклия! - и протягам отново ръце към старчето и му се усмихвам.
- Ама то не е за подаряване на ръка?
- Така ли? Ми за как е?
- То е знание едно. И за него трябва да отидем до определено място.
- Еее бай Янчо. Ма що не каза веднагаааа... Щом е знание още по може значи – усмихвам му се отново шеговито аз – За друго бих ти отказал да се разхождам насам, натам. Че съм и аз май със средствата много на дълбоко в резервата. Ма щом е за знание, тогава може – продължавах да се шегувам, но той явно неправилно ме разбра и поклати одобрително глава.
- Еее момче радвам се, че толкоз бърже се съгласи. Иначе кахърен щях да бъда, щот голям длъжник щях да ти стоя за дълго. Пък не обичам да съм длъжник никому. Особено по празниците някакви ако ги има.
- Така си е! За друго не! Но за знание ли е... аз бързо и веднага кандисвам - и съвсем откровено се разсмях, знаейки какъв неученолюбив пройдоха съм всъщност – Кандисвам бай Янчо щото на времето бях един от най – големите двойкаджии в класа. Нали знаеш, който не е учил като малък главата му остава празна за дълго – продължих все в тоя стил да се забавлявам аз - Та поради това има мнооого място тук – и му посочвам челото си - за всякакви нови знания има място тук!
- Ти май ми се смееш на желанието. Ама аз съвсем сериозно ти го говоря това.
- Добре де! Сериозно си го говорим. Къде го сложено то това твоето незнайно за другите знание? Казвай да отиваме! Че да ми го показваш, казваш или даваш – и му доливам от ракийката нищо, че той всъщност е домакина.
- Искам да отидем до фара на Шабала. Пък щом си кът откъм средствата зз ще платя бензиня. Ама искам да сме тама по темницата.
- Дообре щом си рекъл отиваме. И то така ще тръгнем, че по тъмно да стигнем.
И къде на шега, къде на истина след два дена, час-два след залез слънце се озоваваме с бай ви Янчо на фара на Шабла. Искаме разрешение от фараджията да ни пусне в ограденото и заставаме досами основите му. Тогава те бяха боядисани в червено и бяло. Сега не знам как са:
- Иии сега какво? – питам аз
- Сега трябва да го пипнеш.
- И защо? Това е фар! Да не е мома, че да го опипвам?
- Фарът момче не е мома - вярно. Ама фара е много повече от петдесет моми на куп. Фара е една светеща надежда в морето. Той помага на моряците да оцелеят когато са сами в трудното на бурята и мъглата. Всяко едно неговото присветкване е искрицата на всеки един живот, който това чудо със светлината си е спасило по време на съществуването си.
- Хубаво казано. И аз сега какво като го пипна?
- Не само ще го пипнеш – сериозно ми говори той, виждайки ме, че го гледам както новоизлюпено пате гледа самосвал в акция и ме изкомандва - Сега си сложи ръцете на него – ей туканака на!
- Добре сложих ги. И после какво?
- Гледай сега нагор. И следи кога ще светне!
- Добре и какво от това? Той си светва и си угасва? Все това си прави. Щото това си му е на него работата.
- Ти сега не мисли каква му е работата... Нали преди рече, че не те бива много по мисленето...
- Еее... бай Янооо ! Ми тя ква стана сега? – взех не наужким да нервнича - Защо го бихме тоз път. Да пипна фара и да не мисля за мома. Да не мисля каква му е работата.. Че щом съм тук за какво друго ми остана да мисля.
- А! Видя ли сега?! Най – сетне хубав въпрос зададе. Е, точно за това сме дошли тука моето момче да ти кажа.
- Казвай де! Що се бавиш?
- Когато това нещо над главата ти угасне и наоколо стане темно, ти си мисли за лошавото. Това което ти се е случило като случка. И това което веч не искаш да ти се случава. Да речем, че си загубил човек, с който сте си имали личното уважение. Пъъък понеже фара е заземен... сиреч е надълбоко вкопан е в земята... Та именно в тъмното време на неговата работа онова лошавото от теб дето си го умуваш надоло право в земята ще отиде... И земята безвъзвратно ще го попие, него.
- Ахаа... това хубаво. А когато светне? Тогава какво?
- А когато блесне с все сила... Ти гледай към светлината. И не само към нея гледай. Мисли си тогава само за читавите и хубавите работи. За такива, които искаш да ти се случат. И ако са светли мислите ти и желания ти... Тогава тези мисли ще литнат. Ще полетят ти казвам на на горе към небето. Та чак на космоса ще отидат те. Иии ако има кой да чуе молбата в някоя от мислите ти... може тя и да се изпълни. Има и едно друго... Щото сега те угаждам, как тъгуваш за другарите си. Онези двамата де си ги загубил напоследък...
- Какво за тях? Какво друго?
- Така като гледаш на фара светлината и се молиш за тяхното добро... И тогава може да стане и друго...
- Иии... какво друго може им да стане де? Тях вече ги няма. Каквото и да им стане няма да е същото както това когато сме били заедно? – попитах с определено недоверие аз.
- Не с тях. За тебе ми е думата. Нищо че веч тях ги няма на земята... Така като гледаш светлината и си мислиш за тях има надежда и те да ти чуят мислите. Да, да, да! Не ми клати подигравателно глава. Така е да знаеш! Дори тези, които са веч на онзи свят... дори и те чуват молбите и мислите ни когато са смесени със светлината на морските фарове. Също както пък фара понякога чува в мъглата и темницата молбите и виковете за помощ на бедстващите моряци. Нооо има едно още много важно!
- Охоо и още ли има?! Добре! Казвай го! Ама бай Янчо ти си бил човек пълен с изненади и неизвестности бе! Хайде кажи си и другото да го чуя!
- Ако си мислиш за тези, които веч са тама в отвъдното тогавааа... Когато видиш че свети светлото на фара - няма никак си да си мислиш с мъка и с тага за тях! Чуваш ли! Ще си мислиш само с хубавите си мисли. И само с хубавите си спомени от времето когато са били живи. И примерно когато сте си правели добро един на друг.
- Добреее! За другите вече разбрах. И за живите и за мъртвите с добро да мисля. Ясно е това! И ако те послушам за мен какво ще бъде полезното от всичкото това? Нали уж каза, че искаш на мен да помогнеш? Пък то ти май все за другите ми обясняваш какво ще им е! Ами на мене? На мен какво ще ми бъде?
- Така е! От другите почваме и до теб ще стигнем. Та като правиш така фара ще изтегли и почисти от теб тъгата и мъката, която като сажди на стар комин е полепнала по душата ти след случилото се.
- Еха ти тука вече не като бай Янчо ами направо като онзи стихописец Яворов си бе бай Янчо. Добре! Ще го направя – отговорих аз тогава на комшията обущар.
Но в интерес на истината след като го направих. И най-вече като постоях малко повечко така... Стори ми се сякаш наистина почувствах някакво облекчение. Или поне най-гадните картини, като тези когато вдигаха товара и от долу се показаха премазаните тела на приятелите ми не се явяваха вече така ясно пред очите ми. Но може пък и да не е точно така и от това. Може вятъра здраво да ми е продухал главата. И за това така да ми се е сторило. Щото то там около фара на Шабла е един голям ветрилник. Но друго ми стана интересно. От къде у един стар о